Александър Маринов
Резултатите от президентските избори потвърдиха, че България няма да остане изолирана от общата европейска тенденция на засилване на етно-националистическия аспект на политическия живот. Ясно е, че тази проблематика и съответните послания ще заемат все по-важно място в стратегиите на основните политически субекти на континента както вляво, така и вдясно. У нас обаче – за разлика от повечето европейски държави – се откроява и второ важно измерение в тази тенденция. Ако искаме да разберем какво ще се случи в краткосрочна перспектива, задължително трябва да отчетем баланса между традиционното влияние на партиите – политически представители на етническите малцинства, от една страна, а от друга – ръста на популярността на консолидиращите се националистически формации. В този разрез протичат динамични и противоречиви промени, които в обозримо бъдеще ще играят все по-важна роля за българската политика във вътрешен, а вероятно и в международен план.
Анализът на процесите по линията на етнополитическия разрез на политиката показва на първо място видим и дори неочакван по мащаба си
ръст на влиянието на обединените националисти
Колкото и условна да е екстраполацията на резултатите от президентския вот, ВМРО, ФНСБ и "Атака" могат с основание да разчитат на запазване, а защо не и на известно увеличаване на електоралната подкрепа при евентуални предсрочни парламентарни избори през пролетта. Аргументи в полза на такава прогноза дава не само задълбочаването на проблемите, свързани със заплахите от миграцията, тероризма и регионалната нестабилност, които съставляват най-възприеманите и одобрявани послания на националистите. За разлика от противопоставянето и разпада при десницата от формата ЕНП, както и противоборството ДПС-ДОСТ при основния символен противник, Патриотите демонстрират стабилна сплотеност. В такъв деликатен момент – като обсъждането на възможността за поемане на третия мандат за съставяне на правителство и сондирането на възможните партньори, Каракачанов, Симеонов и Сидеров не допуснаха нито нотка на съмнение, че имат колективна воля да посрещнат това предизвикателство. Можем да гадаем дали единството им щеше да оцелее при евентуалната по-нататъшна реализация на процедурата, но така или иначе те проявиха готовност, а и президентът Росен Плевнелиев им направи услуга с отказа да ги припознае като мандатоносители (и най-вече с оповестените мотиви за този отказ). Сплотеността внушава стабилност и последователност, поради което тази линия на поведение сама по себе си създава допълнителни предпоставки за укрепване на политическото и електоралното влияние.
Друг очевиден фактор, който не може да бъде подминат, е
националистическата вълна в Европа
Българските обединени националисти възприеха едно към едно агресивната реторика срещу брюкселската бюрокрация и нейните (най-вече германски) ментори и се възползват от липсата на ограничения по линия на основните европейски партийни фамилии, с които не могат да не се съобразяват нашите партии, членуващи в ЕНП и ПЕС. Постоянните критики, че европейските лидери и институции не могат да постигнат съгласие и поради това правят твърде малко и твърде късно за решаване на основните проблеми, определено работят и у нас. Това не е случайно, тъй като от години изследванията на “Евробарометър” идентифицират като една от най-масовите политически нагласи в Европа критичната оценка за неспособността на европейските елити да работят в интерес на обикновените хора.
От "другата страна на барикадата" – в сферата на политическото представителство на турското малцинство – наблюдаваме непознато, остро противопоставяне с неясен край. Няма спор, че вътре в страната ДОСТ (поне засега) няма сериозно влияние и не може да застраши хегемонията на ДПС по места. Но извън границите на България и особено в Турция, както показа гласуването на президентските избори, картината е друга. Най-силната страна на партията на Местан обаче – безрезервната и дори безцеремонна подкрепа от турските власти – същевременно е и най-слабата й точка. Внушението "Гласуваш за Местан – получаваш Ердоган" е доста убедително и ако се прибави личната уязвимост на лидера на ДОСТ, едва ли някоя от българските партии ще се ангажира с открито партньорство и подкрепа за отцепниците. Дори при максимална ангажираност и натиск върху изселниците участието на ДОСТ в следващия парламент е повече от проблематично.
На свой ред
ДПС се опитва да се адаптира
към резките промени в ситуацията във и извън държавата, като запази поне отчасти важната си роля от последните 15 години. Първият тест за новото ръководство – президентските избори – не показа особено вдъхновяващи резултати. Експериментът с кандидатурата на Пламен Орешарски не бе успешен и вероятно се отрази на непривично ниската степен на мобилизация на електората. Ръководството на ДПС и преди всичко Доган би трябвало да са наясно, че – поне докато обединените патриоти са в днешната добра кондиция – незаобиколимостта на движението при конструиране на управлението на страната съвсем не е гарантирана.
Основната последица от очертаното развитие е по-нататъшното усложняване на възможните варианти на политическата конфигурация в следващото Народно събрание. При вероятното отпадане от парламента на част от днешните представени в него по-малки партии и коалиции се формират предпоставки за още по-силно изразена нестабилност. В очертаващата се нова ситуация всяка от двете водещи сили, претендиращи да оглавят следващата изпълнителна власт – БСП и ГЕРБ, ще трябва да избира основен съюзник между две несъвместими формации (Обединените патриоти и ДПС). Към сегашния момент като по-предпочитан партньор се очертават патриотите, но задачата за съставяне на правителство с тяхно изразено участие ще бъде доста трудна поради вътрешнополитически и особено външнополитически причини.
На този етап изглежда, че излъчването на изпълнителната власт от следващия парламент ще бъде не по-малко сложен и продължителен процес, отколкото съставянето на днешното правителство в оставка. Не бива да се изключват и по-екзотични опции като някакъв вариант на "голяма" коалиция, слабо и уязвимо правителство на малцинството или разпускане на Народното събрание и нови избори. Общото между дотук очерталите се варианти е, че всички те едва ли ще предложат на страната необходимото стабилно и продуктивно управление, способно да решава проблемите на нацията. При това положение голяма отговорност ще падне върху президента Румен Радев и назначеното от него служебно правителство, което наред с подготовката и провеждането на изборите по необходимост ще трябва да се нагърбва и с редица други трудни и нетипични за него задачи.
