Александър Маринов
Старо и на пръв поглед аксиоматично твърдение гласи, че най-сигурният начин да се забатачи един проблем е да бъде създадена комисия, която да го разследва. Както ще видим по-нататък, в страните с установена демокрация това не е така, но българският парламентаризъм потвърждава твърдението на сто процента. Едно от любимите занимания на нашите депутати е да създават временни анкетни комисии за щяло и нещяло, които не само дублират задачи на постоянните комисии и фактически се намесват в правомощията на други власти, но често поставят и нерешими ребуси пред здравия разум. На всичко отгоре работата на тези комисии е белязана от рязко партийно противопоставяне, резултатите са съмнителни и почти винаги предизвестени, а всяка от тях носи на участващите народни представители немалки допълнителни доходи за сметка на данъкоплатците.
Последният пример – с временната комисия за установяване на факти и обстоятелства при разходването на средства, целево предоставени на НДК за подготовката на българското европредседателство – е напълно достоен за включване в христоматия за недоразуменията на българската парламентарна практика. Създадена в момент, когато четири компетентни институции вече бяха започнали проверка на случая, комисията
произведе поредица от скандали
и роди мишка – мъдрата препоръка Сметната палата да разследва проблема.
Всяко следващо Народно събрание като че ли се ръководи от амбицията да подобри "постиженията" в тази насока на предшествениците си. През 2016-а действаха цели десет анкетни комисии – два пъти повече от предишния "рекорд", поставен през 2012-а. В същото време броят на анкетните комисии е доказано обратнопропорционален на ползата от тях.
Основната причина за това е съзнателното нарушаване на едно от неписаните правила на парламентаризма. Тъй като обикновено парламентарна анкета се налага при възникване на скандал в резултат на злоупотреба с власт, а изпълнителната власт е в ръцете на мнозинството, в нормалните държави е прието анкетните комисии да се създават на паритетен, а не на пропорционален принцип. Което всъщност е и едно от малкото сериозни основания подобни разследвания да не се възлагат на постоянните комисии, доминирани винаги от парламентарното мнозинство. Оттук следва и друго важно изискване – анализът и изводите на анкетните комисии да се провеждат и приемат при максимално широко съгласие, гарантирано чрез
обективност и обоснованост
Елементарната логика би трябвало да подсказва, че обществената (а и политическата) полза от наложено с гласовете на мнозинството решение на такава комисия клони към нула. Но у нас тази уж очевидна логика не действа. Мнозинството безцеремонно обсебва временните анкетни комисии и тяхното ръководство, защото разчита на механичния превес в гласовете, а не на силата на аргументите за вземане на решение. Така, въпреки призивите на опозицията, споменатата по-горе анкетна комисия за НДК бе оглавена от представител на ГЕРБ – депутатка, известна главно с регистрирания от "Господари на ефира" прочит на римската цифра VII като "Ви ай ай".
Всъщност опозицията често оспорва докладите на комисиите или бойкотира работата им, което не просто свежда до нула ефекта от тях, а продължава да подкопава и без това мъждукащия авторитет на законодателите. Колкото смешно, толкова и тъжно е обстоятелството, че тази история се повтаря, независимо че мнозинство и малцинство сменят ролите си.
Тъй като създаването на анкетни комисии имитира загриженост на законодателите за възникващи проблеми от обществен интерес, най-често срещаният резултат от работата им е
замитането на проблема под килима
съпроводено от опити той да се прехвърли от болната глава на здравата. Най-често това се случва, когато наближат избори – например през втората половина на 2016-а повечето новосъздадени временни анкетни комисии имаха неприкрито предизборно-пропагандно предназначение (а останалите – зле прикрито).
Практиката показва, че в българския парламент над 90 на сто от временните анкетни комисии са създадени по две основни причини – да се замаже провал на управляващите (комисията за НДК) или да се компрометира някой политически противник (т.нар. комисия за проучване изпълнението на процедурата по избор на нов тип боен самолет, по-известна като „Анти-Радев“, поради откровеното признание на Цветан Цветанов при първоначалното обявяване на намерението за съставянето й). Има и отделни изключения, но те не променят общата картина.
От казаното изобщо не следва, че парламентарните анкетни комисии са по неизбежност "кауза пердута". Истинският въпрос е дали те се използват като
инструмент за укрепване на демокрацията
или като прикритие за нейното обезличаване и нарушаване? Ето само няколко от най-известните примери.
През 1972-ра след избухването на аферата "Уотъргейт" в САЩ специална комисия към Конгреса започва разследване по скандала, свързан с незаконно подслушване и оказване на натиск върху политически противници. Работата й довежда до подаване на оставка от президента Ричард Никсън и до изправянето пред съда на десетки негови сътрудници. През 1999-а обединителят на Германия – канцлерът Хелмут Кол, бе принуден да напусне поста си, след като парламентарна комисия към Бундестага доказа незаконното финансиране на партията му ХДС.
Въпреки че Европейският парламент е доста по-ограничен в разглежданата област, има случаи, когато анкетни комисии на евродепутатите разнищват мащабни и политически чувствителни теми. Така през 2007-а бе проведено разследване, посветено на старателно отбягвания в името на евроатлантическата солидарност въпрос за незаконните дейности на ЦРУ в Европа. Според изнесените данни за периода от 2001-ва до 2005-а американските тайни служби са осъществили над 1200 полета в европейското въздушно пространство, някои от които за транспортиране на незаконно задържани хора. Нещо повече, комисията разкри, че е използвана територията на държави от ЕС за създаване и дейност на незаконни центрове за задържане. В рядко срещано по остротата си заключение тя порица както поведението на някои страни – членки на Европейския съюз, подпомагали действията на ЦРУ, така и бездействието на Съвета на министрите на общността.
Тези, както и множество други примери показват, че парламентарните анкетни комисии биха могли да допринесат съществено за ефективността на демократичните процедури и държавното управление. Стига правилата на демокрацията да не се четат така, както дяволът чете Евангелието.
