Илияна Йотова, вицепрезидент на Република България
Г-жо Йотова, труден ли е пътят от репортерския микрофон до вицепрезидентския стол?
– Сигурно ще бъде голямо клише да кажа, че всеки път е труден. Но беше много трудно в началото на 90-те години, когато една от първите ми стъпки в кариерата беше репортерския микрофон. За мен обаче това бяха най-красивите ми години и най-важните, защото до голяма степен ме формираха и като човек, и като професионалист. БНТ е огромна школа. Аз имах удоволствието да работя с имена-легенди. На много малко хора в този живот съм казвала шефе, един от тях е Хачо Бояджиев. Човекът, който ме научи не само на телевизия, но и на това как трябва да се отнасяш с хората от екипа си. Репортерският микрофон ме научи да задавам въпроси в целта – кратко и ясно, което след това в политическата кариера страшно много ми помогна. Научи ме да разговарям с хората. Научи ме никога да не ходя където и да било неподготвена, защото общуването с хората има едно важно качество – или те приемат, или те зачеркват веднъж завинаги.
А защо избрахте журналистиката за Ваша професия?
– Знаете ли, това не беше съзнателен избор. Съдбата ми посочи този избор. Затова може би толкова много си обичам професията. С каквото и да съм се занимавала, винаги казвам, че няма бивши журналисти, то ти е в душата. Аз исках да се занимавам с научна работа. Имах дисертация на тема за писаното слово в системата на прабългарите – 9-11 в., вече в ранното българско Средновековие. Може би интересът ми към културата и историята идва още от там. Почти цялото си свободно време в студентските години прекарвах на археологически разкопки и във Велико Търново, и в Преслав. Можех да разчитам старобългарски надписи, сигурно и сега мога. Това беше моята голяма мечта. Въпросът е, че аз завърших университета през 1989 г., малко след това станаха промените. И трябваше да се избира, защото едно от лошите неща на този демократичен взрив беше, че обрече много от нас, хората на прага на две системи, на безпътица. Ясно беше, че пари за наука оттук нататък няма да се дават. Знаете ли кое тогава ми помогна много и ме спаси? Тогава се роди синът ми и трябваше да си остана вкъщи по майчинство. Така имах глътка въздух и време да помисля, да анализирам какво се случва. И през 1990-а се явих на един конкурс за репортери в БНТ, без никаква подготовка. Не вярвах, че ще ме вземат, аз нямах нито един ден трудов стаж. Но чудото стана.
Тежи ли ви сега държавният протокол или строгия дрескод, ако има такъв?
– Напротив, изобщо не ми тежи. Радвам се, че има протокол. Не може всичко да бъде оставено на инерцията, на някакви полузнания за нещата. Аз все пак съм работила 10 години в европейска институция и много добре знам как хората държат на този протокол, защото той, освен всичко друго, е себеуважение, уважение към институциите. Даже и сега казвам на моите колеги някои от нещата, които могат да се превърнат в протокол или да се направят още по-добре. Протоколът трябва да е стриктен, защото засяга сферата на междуинституционалните отношения и не бива да се превръща в импровизация. Между другото, протоколът, освен действия и това как изглеждаш, е и мерене на приказки, на думи. Темета е актуална тема, защото, виждате, че недоверието на хората е породено и от това, че политиците не знаят как да използват думите.
Споменахте Европарламента. Бихте ли разказали малко повече от опита Ви там, кои са ценните неща, които научихте и привнесохте в България?
– О, много неща. Може да ви прозвучи странно, но тези 10 години ме научиха да казвам добър ден. За съжаление в България много малко хора го правят, независимо дали срещате някой човек в кварталния магазин или отивате в някаква институция. Това, което забелязвам напоследък, е, че там, където го казват звучи като някаква дежурна реплика на запис, пусната без отношение, без искреността, задължителна за този поздрав. Научих се да се усмихвам на хората. Научих се да бъда доброжелателна дори към най-големите си опоненти, да търся в тях онова, което смятам, че е ценно. Научих се да слушам и да чувам. Научих се на това, че трябва много да бъдеш подготвен, за да те уважават. Научих се на нещо много важно – независимо от коя страна идваш, дори от малка България, ако си подготвен, ако имаш аргументи, ако притежаваш голямото изкуство да търсиш съюзници, а не да си създаваш врагове – успяваш. Аз завърших мандата си с изборите миналата година като заместник-председател на Комисията по вътрешна сигурност. Това е голямо признание за евродепутат от малка страна – една от най-важните комисии, най-актуалните, защото там е цялата проблематика, свързана с борбата с тероризма, миграция, убежища. Това е голямо признание и голяма чест за мен.
Малко хора знаят повече по тази тема…
– Това е тема, на която три години след голямата криза с мигрантите, бежанците, Европа все още не може да отговори. Това е и една причините за все по-голямата дистанция, която между европейските граждани и европейските институции, защото хората очакват бързи реакции и верни решения. Няма незасегната държава в Европа от миграцията и бежанците. И все още не можем да намерим добрите решения. Както каза френският президент Макрон преди две седмици на срещата си със студентите в Сорбоната, констатациите колко ни е тежко и как не можем да решим проблема вече не са достатъчни. Той заговори за обща гранична полицейска охрана на ЕС, за прокурор срещу антитероризма. Впрочем, ако прочетете изказванията ми страницата на Европарламента, ще видите, че съм изказала идеята за обща гранична охрана в пленарната зала още преди три години. Добре е, че тази тема среща все повече съюзници.
Вие участвате в много инициативи, свързани с културата, с писмеността, с българската роза, те се отразяват от медиите, но не им се дава голяма гласност. Не трябва ли да се обръща повече внимание на такива позитивни теми, да даваме позитивните примери?
– Питате ме защо се занимавам толкова много с култура, макар че формално културата не присъства в моите правомощия? Причината са отново тези 10 години в Европа. Когато сте там през цялото време забелязвате, че за държавата ни има едно превратно мнение, което не отговаря на истината. Да, ние си знаем проблемите, знаем си кривиците. Но съществуват едни насадени шаблони за страните от Източна Европа въобще, и най-вече за България и за Румъния, които отдавна не отговарят на истината. Затова е много по-полезно да рекламираме страната си навън с хубавите неща, отколкото със скандалите. Дори само фактът, че България е в четиринайсетия век на своето развитие няма как да не ме мотивира се занимавам с това. Кажете ми колко страни в Европа имат такава история, такова огромно културно-историческо наследство. Кръстопът сме на няколко цивилизации. В момента в ЕС българският език е един от официалните езици на Съюза. Само ние сме носители на третата азбука, на кирилицата. Това са все неща, за които се знае много малко от нашите западноевропейски партньори и в света. Имаме писмени паметници на културата от IХ в., докато по това време Западна Европа има само текстове, свързани с църквата и религията.
В България също много малко се знае за тези неща.
– Да. Нямате представа колко много съюзници намерих в България за няколко месеца. Просто им трябва един човек, не точно аз, институция като на президента и вицепрезидента, за да могат да чуят на глас онова, което ги вълнува. Иначе никой не им обръща внимание. Това са музейни работници, учители, историци, университетски преподаватели, библиотекари. Има кампании, които искаме да продължим. Вярвам, че през следващите шест месеца на председателството на Съвета на Европа, можем да представим много добре страната си и да разбием част от лошите клишета, които са свързани с образа на България.
Какви инициативи имате предвид?
– Не съм видяла още цялостната културна програма на министерството, но имаме желание да представим "Чудесата на България". Не става дума просто за изложби, а за цели тематични кампании за това, че една от най-старите страни в Европа, да не кажа най-старата, е председател в момента на Съвета на Европа. Ето тези неща трябва да се прокламират навън. Всъщност ценностите, около които се създава българската държава през VII в., днес са ценностите на този Европейски съюз. Друга съществена тема и е за българите навън. Ако продължаваме да не обръщаме внимание на елементарни неща около себе си, като демографията например, в един момент може да стане така, че колкото българи живеем в страната, толкова да живеят и извън нея. Голямата тема как трябва да се работи с нашите сънародници зад граница не е решена от българските власти. Призивът да се върнат в България е много елементарен. Първо, нали сме на ясно, че не е възможно! Второ, за да върнеш хората, не трябва просто да ги убеждаваш, а да създадеш условия, които са примамливи за тях. И трето – аз не съм от хората, които смятат, че това трябва да случи по този начин и че изобщо е необходимо да се случи.
Успяла жена ли се чувствате?
– Аз съм много амбициозен човек за добро или за зло. И все ми се иска да превземам нови неща. Миналата година, когато се явих на изборите, много хора ме питаха: защо ти е това, ти напускаш спокойния Брюксел с голямата заплата? Десет години са си десет години. Там нещата вече се бяха превърнали в рутина. Искаше ми се някакво ново предизвикателство и смятам, че това беше моят най-добър избор, защото с наученото, с целия си досегашен опит мога да дам много на страната си. Какво ще правя за напред? Ще се усъвършенствам.
Вашият син вече е голям. Но как го възпитавахте? Бъркате ли се в живота му, давате ли му съвети, наставления?
– Моят син е на 29 години и работи в банка, занимава се с банкиране. Както виждате, нищо общо с медицината, професията на баща му, и нищо общо с политиката. Може би от малък го отвратихме достатъчно и от двете. Може би му липсвахме през цялото време, защото всеки тичаше някъде по задачи и той израстна с бабите и дядовците си. Това бяха невероятни хора, които много ни помогнаха, за да сме и аз, и мъжът ми това, което сме днес. Но в живота е така – заплащаш с някои неща. Кариерата е кариера, но сега, като върна лентата назад, ми е мъчно, че не съм била повече време със сина си. Но пък той израстна прекрасно дете и една от причините е, че, първо, ние го родихме много млади и никога не е имало голяма дистанция между нас. Водехме го навсякъде, дори по купони, спеше в количката, защото тогава, в края на 80-те години не беше много прието да се ходи по заведения. Младите хора се събирахме по къщите, а децата ни спяха в другата стая. Когато поотрасна малко научихме сина си да ни казва всичко, а това е много важно за едно момче. Пък и както казват хората – всяко зло за добро. Самият факт, че не бях непрекъснато над него като майка-орлица, го направи самостоятелен мъж и той си взимаше решенията. Едно от най-важните неща за мен е, очевидно така сме го възпитали, е че има добро образование, завърши магистратура в Лондон, но от самото начало каза: "ще уча, където искам, но ще работя и ще остана да живея в България".
Имате ли любими дестинации в България и извън нея, любимо място, на което да релаксирате?
– Дълбоко съм убедена, че живея в най-красивата страна в Европа. А аз съм била навсякъде, защото работата ми през последните 10 години ми даде тази възможност. Но се улавям, че проговаря онази част от моята кръв, която е свързана с Родопите. Това е мястото, което ме зарежда. Много отдавна не бях ходила в обсерваторията на Рожен – това е магическо, космическо място. И го препоръчвам на дамите – два часа прекарани там са нещо по-добро, отколкото сто козметични процедури.
любими марки…
– Аз не робувам нито на скъпите камъни, нито на скъпите метали. Напротив, преди няколко години открих за себе си магията на т. нар. фо-бижу, на френски означава фалшиво бижу. Но направено интересно, с мисъл, бижу което да грабва. Имам десетки такива герданчета, които са за почти за всеки тоалет. Нищо не струват, но всеки който ги види, казва: откъде е това, много е ефектно. Колкото до марковите дрехи, почти всичко, което нося се купува в магазините. Много малко неща са шити специално за мен. И най-вече харесвам линията на Жени Живкова, която има уникален екип. Тази жена създава модели, които нямат сериозна конкуренция поне в България. По принцип много обичам линията на Chanel – екрю с черно. Обичам семплите неща, изчистените линии. Иначе харесвам и линиите на "Макс Мара", именно защото не са натруфени. Харесвам някои от френските фирми, чиито линии също са много изчистени, например – Дарео. По същата причина ми допадат модните тенденциите от края на 50-те и началото на 60-те години.
Имате ли хоби? Какво обичате да правите през малкото си свободно време?
– Извън четенето, за което, ми остава все по-малко време, съм голям маниак на тема парфюми и на тема чай. Една жена трябва знае много стриктно какво й отива. Не, онова, което е модерно, а което е нейна запазена марка. Просто като усетиш някакво някакво ухание, да знаеш, че то принадлежи точно на този човек. Има една почти приказна история, за френската провинция във Грас, където се произвеждат не най-скъпите, но най-истинските парфюми. Много ми е интересно да чета за работата на големите селекционери, на големите модни къщи Chanel и Dior. Колкото до другата ми голяма слабост, в нашата къща се пие много чай. Твърдя, че имам една от най-богатите колекции. Любимият ми чай е белият. Изцяло погрешно е да се смята, че белият, зеленият или черният са различни сортове. Нищо подобно, става дума за едно и също растение, но различната степен на ферментация и с различни листенца, в зависимост от коя част на стеблото са обрани. Затова най-хубав и най-скъп е белият – това са първите листенца, все още завити като пъпчица. Те съдържат и най-добрите вещества, най-вече антиоксиданти.
Какво бихте посъветвали Илиана Йотова…
– Знаете ли, бях се пооткъснала през последните 10 години и сега започвам да откривам и прочитам нови страници от онова, което се случва в България. И което може би не съм дооценявала в предишните години. Иска ми се да има повече задружност – точната, хубавата дума, която може би не употребяваме много често напоследък. Задружност, амбиция и взаимна толерантност. Това са много важни неща, защото сме едно скарано общество. Скарани сме помежду си, без да има конкретна причина. Много ми се ще да се ценим един друг като българи. Проблем с мизерията и бедността е изключително сериозен. Това е непознатата България, в която маргинализацията и мизерията са довели хората до там, че да не се интересуват от нищо друго, освен как да оцелеят. Това е присъда към обществото, и ако не се промени буквално до година-две, мисля че последствията ще бъдат абсолютно необратими. Ще имаме пет развити града в държавата и това ще бъде всичко. А що се отнася в личен план, искам само Господ да ми дава здраве и сили. Имам толкова много амбициозни задачи, че денонощието не ми стига. Понякога си мисля, че ако един човек иска да ме убие, трябва да ме накара да не правя нищо.
