Тъкмо изглеждаше, че проблемите, обхванали Европейския съюз от години, най-сетне са под контрол, и нова серия трусове разтърси Стария континент. Овладяването на финансовата и миграционната криза, общите позиции по въпроса за Брексит, спирането на вълната от национализъм в ключови страни, повишаващото се доверие в съюза и плановете за реформирането му дадоха надежда, че той най-сетне е стъпил на краката си. И тогава дойдоха каталунската криза, северноиталианските центробежни стремления, победата на популистите в Чехия. Мащабът им е далече от този на изброените по-горе бедствия, но въпросът сега е дали това са вторични трусове, или са предвестници на нови катаклизми.
Единният подход на общността към преговорите за британското излизане безспорно е едно от най-сериозните й постижения през последните години. Демонстрирайки рядко срещано единство, страните от континента показаха на Лондон, че той ще трябва да се съобрази с исканията им, ако иска да запази преференциални икономически връзки с тях, и досега няма признаци на разединение помежду им по въпроса за Брексит. Това даде своите плодове – преговорите за британското напускане все повече оставят усещането, че Брюксел държи силните карти и Лондон няма поле за маневриране. Стигна се до там, че според информация, "изтекла" неофициално, британският премиер Тереза Мей е умолявала председателя на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер за макар и символични отстъпки, за да има какво да покаже на политическите си опоненти у дома – както от опозицията, така и в собствената й партия.
Но докато въпросът за британското излизане на практика е външен за Европейския съюз и линията на противопоставяне е "ние срещу тях", когато нещата опрат до проблем вътре в общността, липсата на ясно изразени позиции я кара да изглежда безсилна. Това е особено очевидно при кризата в Каталуния – на практика липсва общ подход. Наистина, нито евроинституциите, нито някоя от европейските държави застанаха открито на страната на сепаратистите и всички подкрепиха териториалната цялост на Испания. В този смисъл Европа наистина демонстрира единство. Съюзът обаче изглежда плах и безсилен, когато стане дума за мерките, които е необходимо да се предприемат, за да се тушира кризата и да се намери приемлив за всички изход. Опитите да се повдигне въпросът на международно равнище срещат остър отпор от Мадрид и своевременно биват изоставяни.
Тези неща проличаха и на последната среща на върха на Евросъюза, която се проведе на 19 и 20 октомври в Брюксел. Белгийският премиер Шарл Мишел, чиято страна сама има проблеми със сдържането на фламандския сепаратизъм, плахо изрази загриженост относно употребата на сила от испанската полиция по време на референдума за независимост. Резултатът бе, че испанското външно министерство съобщи, че няма да подкрепи кандидатурата на началничката на белгийската федерална полиция Катрин де Бол за ръководителка на Интерпол.
Поведението на Европа при каталунската криза е важно не само за конкретния случай. Освен Испания има и други държави на континента, в които съществуват сепаратистки настроения, и погледите както на правителствата им, така и на желаещите по-голяма самостоятелност са вперени в действията на Брюксел (или липсата на такива). Испанските проблеми още не са достигнали развръзката си, а Италия също стана арена на пориви за независимост – в Ломбардия и Венето се проведоха референдуми за по-голяма автономия. Очаква се следващият подобен вот да е в Пиемонт – провинцията, която през XIX век е главен двигател на борбата за италианско обединение.
За разлика от каталунския тези референдуми бяха признати от официалните власти. Те обаче бяха овладени от евроскептични и открито антигермански политически формации като Северната лига, "Форца Италия", "Братя италианци" и Движение "Пет звезди". Тези партии в момента събират общо повече от 60 на сто електорална подкрепа в северните области и вероятно ще играят важна роля на следващите парламентарни избори в Италия, които ще се проведат през май 2018-а. Очаква се тогава регионалната автономия да е в центъра на електоралните им платформи, но придружена от противопоставянето на Европейския съюз и на Еврозоната.
Всъщност, когато става дума за избори, и в тази посока положението не е истински стабилизирано. Победата на проевропейските сили на проведените тази година вотове в Холандия, Франция, Германия показа, че вълната на популизма може да бъде спряна. Тя обаче не може да бъде подценявана и това бе доказано както от вота за Бундестаг, в който "Алтернатива за Германия" зае третото място, така и от парламентарните избори в Австрия, където Партията на свободата постигна невиждан успех и е много вероятно да влезе в следващото правителство.
Още по-тревожни новини дойдоха от източните части на съюза, където на изборите в Чехия откровено популистката и евроскептична партия АНО удържа смазваща победа. След като досега премиерът социалдемократ Бохуслав Соботка успешно уравновесяваше антиевропейските прояви на президента Милош Земан, сега изглежда, че Чехия окончателно попада в плен на популизма, който вече е взел своята дан в останалите страни от Вишеградската четворка – Полша, Унгария и Словакия. И още преди да е сформирано ново правителство, вече се заговори за нов exit – този път Чехзит, сякаш за да се тестват отново нервите на трудно постигащата единство и лесно изпадащата в разногласия Европа.
