Законът срещу корупцията ще стане факт. В това няма никакво съмнение. В залата на Народното събрание е сформирано здраво моментно мнозинство, което ще гласува и най-голямата глупост, стига с нея да се отчетем пред Брюксел. А желанието да се създаде удобен закон или да се отбие номерът е много, ама много силно.
Основната червена нишка, която пронизва целия закон на управляващите и на опозицията, е проста: залага се на разследването на корупцията – тоест на действия постфактум, а не на нейната превенция. Което ясно и категорично личи и от изявленията на правосъдния министър Цецка Цачева пред депутатите: акцент в закона на ГЕРБ се слага върху разследването, извършвано от следователи – част от съдебната власт. С една дума, трябва, първо, да има информация за корупция или анонимен донос (това е залегнало в закона) за извършена корупционна практика и едва след това да се започне самото разследване. Това за доноса поне го няма в закона на БСП. С една дума – след дъжд качулка. Което на практика означава, че утре всяка дребна, злобна или завистлива душичка – дори да не изпълнява групово или партийно поръчение, може да загризе усърдно молива и да започне да насочва правораздавателните органи за борба с корупцията към онези, които мрази – съседи, колеги, познати или политически противници.
Но връщането към времената на светата инквизиция, търсеща еретици по доноси, или към времената на Берия и на чичо Мюлер Гестапото няма да реши проблема с корупцията в съвременна България, защото в тази уж борба я няма същината – или превенцията на този обществен цирей. А точно превенцията трябва да е сърцевина на новия закон – недопускане на прояви на корупция – била тя наша, или ваша.
Целта на закона трябва да е отмяна на условията, които създават възможност за корупция. Защото отдавна е известно, че малкият човек от улицата не може да е корумпиран. Също както и опозиционерът. Корупционер е онзи, който има властови лостове за въздействие при приемането на решения: с една дума, хора на високи позиции в изпълнителната власт или депутати, а също така кметове и общински съветници в местната власт по места.
За да има превенция на корупцията, трябва да има не само осъдителни присъди, постановени постфактум от независимата съдебна власт, но и независими медии, които да изваждат наяве кирливите ризи на корупционерите. А когато слугинажът на по-голяма част от журналистиката е достигнал най-унизителни низини, това просто не може да стане. Но мълчанието е златната среда, в която процъфтява корупцията. Проблемът е, че в България са малко истинските свободни медии.
Народната мъдрост разказва, че Хитър Петър, когато изпращал чирачето си да донесе вода, му удрял един пердах, за да помни и да не чупи стомните, защото ако ги счупи, какво полза от боя. Така е и с антикорупционната практика. Превенция за корупцията и, разбира се, наказание за корупционерите. Без оглед дали са наши, или ваши.
Но на Балканите, и по-специално в България, това няма как да стане. Защото е още жива мъдростта на Бай Ганьо: "Ти ми дай Солунската митница, но когато нашата партия е на власт… келепир има в тази работа!" Всичко останало е лов на маймуни с трици.
