Ние, българите, "успяхме" грозно и глупаво да раздвоим паметта за светите равноапостолни братя Кирил и Методий. Българската православна църква ги чества на 11 май със съответната канонична служба. Двайсет и четвърти май, Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост, е подчертано светски празник, а църквата на този ден извършва само молебен.
Напът сме да извършим същото раздвояване с паметта на българския Исус Христос – Васил Левски. Преди около пет-шест години някои авторитетни тв водещи и историци обявиха, че датата 19 февруари, обесването на Апостола на свободата, в действителност е сгрешена. Вярната била 18 февруари по нов стил, или 6 февруари по стар. А още преди това "откритие" една от партиите на "Обединени патриоти" по своя инициатива всяка година на 18 февруари отдава почит пред паметната плоча на църквата "Св. Петка Самарджийска" в София.
Григорианският календар (новият календарен стил) е влязъл в сила в полунощ на 4 октомври 1582-ра, когато вместо да настъпи 5 октомври е настъпил 15 октомври. Десет дена са били зачеркнати от световното летоброене. Разликата между двата стила – стария (юлианския) и новия за XVI и XVII в., е десет дни, за XVIII в. – 11 дни, за XIX в. – 12 дни, и за ХХ и XXI в. – 13 дни. И така: кой подход е правилен и кой погрешен? Дали към 6 февруари да прибавим 12-те дни за века, в който е станало събитието, или 13-те дни за нашия XXI в., в който ние честваме същото събитие?
Представете си само какъв хаос ще настъпи, ако всяка юлианска календарна дата я превръщаме в григорианска дата, като прибавим към първата не 13 дни, а разликата в дни за съответния век! Например за събитията в нашата история през XVIII ще трябва да прибавяме 11 дни. В края на краищата ние не живеем във века на Апостола (XIX в.) и го честваме тук и сега в XXI век.
Изводът се налага от само себе си – правилната дата е 19 февруари и създалата се дихотомия (двойственост) е напълно необоснована и объркваща за цялото ни общество!
Много бих желал да споделя нещо любопитно и малко известно за един от Ботевите шедьоври – стихотворението "Обесването на Васил Левски". Според Захари Стоянов то е написано през декември 1875-а за стенен календар (който се е изгубил), украсен с портрета на Левски. Учените – историци Михаил Димитров (1881-1966 г.) и Александър Бурмов (1911- 1965 г.) са изследвали съдбата на стихотворението. Те цитират негова по-ранна редакция, отличаваща се от съвременната. В нея последният куплет не е "Зимата пее свойта зла песен …", а е четвъртият куплет. И най-удивителното е, че великият Ботев израз "със страшна сила" в по-ранния вариант се отнася не към Левски, а към "зимата"! Ето един пример как не авторова редакция (смята се, че е била на Вазов или Ст. Стамболов) може да е за хубаво. Последният куплет, който е премахнат, е бил:
Умря той вече ! Юнашка сила/ Твойте тиране скриха в земята!/ О, майко моя, родина мила,/ Плачи за него, кълни съдбата!
Винаги ме е поразявала дълбоко философската мисъл на Левски в писмото му до Панайот Хитов от 10 май1871-а: "… времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме…". Та това е синтезиран израз на кантианското определение за априорната категория "време". Едва ли Левски е имал възможност да се запознае с философската система на Имануел Кант, но малко ли са случаите, когато двама гении достигат до велики истини напълно независимо един от друг.
Иван Симеонов
