Александър Маринов
След катастрофата на последните парламентарни избори преди година, за която отчасти сами си бяха виновни, отломките от старата десница дълго умуваха как да се върнат в играта. Решението, което избраха, вече е факт. Обявено бе създаването на ново дясно обединение под наименованието "Демократична България". Въпреки че (по думите на съпредседателя Атанас Атанасов) инициативата все още "набира кураж да поиска промяна на начина, по който се управлява страната", целта е достатъчно амбициозна – "да обединим цялата демократична общност, като концентрираме всички тези сили на едно място".
Още оттук обаче започват и съмненията.
Преди всичко, когато се тръгва към нещо ново, трябва да е ясно какво не е било наред със "старото". А старото в тази част от спектъра – това е продължаващата почти 15 години агония на десницата след краха на СДС. В отделни моменти имаше нелоши постижения и проблясъци на надежда. Един път самостоятелно и два пъти в някакви коалиция тази десница успя да влезе в парламента. Но нищо повече. Тъжен епитаф на този тип усилия бе присъствието й в предишния парламент, когато тя се изхитри едновременно да е във властта и в опозиция. Низходящата тенденция е несъмнена, а основният политически резултат е, че като доминираща "дясна" партия в България се наложи народняшката ГЕРБ, безпринципно толерирана от опортюнистите в ЕНП и ЕК.
Проблемът на дясното е именно в устойчивата негативна тенденция и обуславящите я обективни (а не конюнктурни) фактори. В този смисъл е вярно по-горното твърдение, че парчетата на десницата са отчасти виновни за изборната катастрофа през миналата година. Те наистина сглупиха, като се явиха разделени, и то на три. Ако бяха се явили заедно, щяха да влязат в парламента със сигурност; ако се състезаваха две формации, поне едната имаше сериозен шанс да успее. Но ефектът щеше да е добре познат: малка парламентарна група, раздирана от различия. Дори да бяха преминали бариерата, и в днешното Народно събрание тази механично сглобена десница щеше да бъде изправена пред две познати лоши възможности – или да бъде маргинализирана опозиция, или отново да влезе в съглашателство с ГЕРБ, но на още по-неприемлива цена.
Представители на новото дясно обединение често говорят за потенциал от половин милион просветени, "градски" хора, автентични демократи, които сега са разпилени и трябва да бъдат събрани заедно. Реалният потенциал е вероятно двойно по-малък, но и това не е за подценяване като изходна позиция за нещо наистина ново. Истински голямото предизвикателство обаче е, че дори тези "автентично десни хора" трудно могат да бъдат събрани на едно място чрез механично разместване на събираемите. Защото политическата сума не нараства, а напротив – намалява.
Оттук идва и първият проблем: новото не е ново. Думите и лозунгите са същите, хората – до болка познати, някои пък обратното, напълно недоказани. Почти всичко и всички са били подлагани на публичен изпит за политическа годност и неведнъж са се проваляли. Мнозинството от новоизлъчения "екип за политики" предизвикват критики и отхвърляне, включително и в самите тези общности, които се очаква да обединят. Редица от оценките и констатациите относно начина на управление на страната са верни – например, че две трети от българите не одобряват начина, по който тя се управлява. Но очертаните пътища за промяна на статуквото не вдъхват доверие, да не говорим за ентусиазъм дори в тази част от недоволните, които не са твърдо определени другаде.
Визията е отново неясна и непривлекателна (поради абстрактността си) за огромното мнозинство от българите, а отчасти и нереалистична (да бъдем "силен член на ядрото на ЕС и НАТО"). Ясни и конкретни са само намеренията да се печели одобрение сред част от българското общество и главно навън чрез радикална русофобия и правоверен евроатлантизъм с васалнически привкус. Навън тази стока може и да се котира, но у нас е безнадеждно компрометирана. Впрочем това е още един индикатор, че десните не са направили верните изводи от поредицата неуспехи – подобно етикетиране на дясното го обрича на капсулиране в много тесни идеологически среди. С още по-голяма сила казаното важи за дразнещата и вече видимо неадекватна претенция за изключителност и интелектуално превъзходство.
Освен че не предвещава нещо ново, поредната инициатива вдясно още от самото начало изглежда като противоречиво и неустойчиво обединение. Тази особеност има два взаимосвързани аспекта. От една страна, между част от партиите инициатори наистина има (или би трябвало да има) принципни идейно-политически различия. Това веднага бе отбелязано от създателя на ДСБ Иван Костов, който специално акцентира върху несъвместимостта между ДСБ и Зелените, при това с доста тежки аргументи: "Зелените атакуват точно концесиите, които ние сме дали. Атакуват частната собственост и частната инициатива. Като "Обединени патриоти" са, където едните са с Кремъл, другите против." Изглежда, въпреки че са пределно десни в сравнение с европейските си аналози, българските Зелени са твърде различни по манталитет и политически цели, за да установят трайно партньорство с останалите партии от новата формация. Костов е прав, че "все пак политика се прави с компромиси", въпросът е колко време ще издържат компромисите и какви ще са последиците от тях.
Вторият аспект на вътрешните корени на неустойчивост са натрупаните лични и групови противоречия и антипатии. В момента се полагат всички усилия да се покаже, че те са останали в миналото, но доколкото познаваме историята на отношенията между тези 20-30 души, съмненията са напълно основателни. Да не говорим за новите потенциални противоречия и съперничества, които не са пренебрежими с оглед трудните политически задачи. Накрая – вече е натрупан достатъчно горчив опит в прилагането на формати като "съпредседателство" и "консултативни съвети", които едва ли ще произведат качествено различни резултати.
Ако обобщим, връщайки се към заглавието, първото и най-трудно предизвикателство е свързано не с въпросителните, а с многоточието. Докато не е разработена и представена достатъчно ясна и аргументирана дясна визия за България (извън антикомунизма, русофобията и евроатлантическите клишета) тази и други подобни инициативи няма да бъдат нито нови, нито устойчиво обединяващи условно определяната като дясна общност. Въпреки че възможностите на дясното (в сега обозримата интерпретация) да определя бъдещето на страната са скромни, присъствието на подобни идеи и политически фактори е справедливо и полезно.
