Пътечката на българския преход, за разлика от повечето бивши социалистически държави, се оказа доста "сенчеста". Дотолкова, че днес трудно можем да кажем, че България е постигнала особени успехи след тази промяна. На практика от една сравнително добре развита икономически държава с традиции в сферата на селското стопанство и в доста отрасли на индустрията България днес е на опашката между страните от някогашния социалистически блок.
За хората, които са следили процесите, едва ли е новина, че причината за този ход на събитията до голяма степен се дължи на преплитането на множество политически и икономически интереси. И воюващите за тяхното осъществяване в крайна сметка пряко повлияха на развитието на страната ни.
Страниците на в. "БАНКЕРЪ" (през последния четвърт век) представляват обективен алманах, отразил достоверно кривото огледало на българското раздържавяване, което премина през масова (или подмасова), работническо-мениджърска и касова приватизация.
Целта на тази ретроспекция е да обърне прожектора назад и да "освети" присвоителския аспект на прехода, както той се случи, и начина, по който се случи. За да припомним скандалността на голяма част от сделките между държавата и частните "инвеститори", които най-често се оказваха подставени лица. Защото това явление все още не е останало в историята.
Един от най-запознатите с детайлите на грабителското раздържавяване у нас – проф. Никола Филчев – главен прокурор на страната в периода 1999-2006-а, в ограничените си публични изяви не пропуска да подчертае, че при приватизацията българската държава е получила едва 10% от онова, което й се полага от активите от някогашната планова икономика. Едва ли не с математическа точност Филчев припомня как са били разграбвани заводи, фабрики и цели индустрии. А оценката му е шокираща – вместо 30 млрд. щ. долара държавата е получила едва 3 милиарда. Друг е въпросът, че тази, меко казано, абсурдна "статистика" излиза от устата на човека, на когото бе поверено спазването на законността…
Емблематичните сделки
е добре да бъдат припомняни заради следващите поколения, които не бяха свидетели на този болезнен преход.
!!!!!!!!На подложка или с друг шрифт!!!!!
От един от отчетите на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол става ясно, че допреди три години (до 2015-а) са продадени дялове и акции от 5262 държавни предприятия – 2939 цели предприятия и 2323 обособени части. Извършени са 4245 продажби на миноритарни пакети и шест продажби на имоти – частна държавна собственост. Общият финансов ефект от сключените сделки възлиза на 12.542 млрд. щ. долара, включително и 6.492 млрд. щ. долара, договорени плащания. Поетите или изплатени задължения от купувачите са за 1.192 млрд. щ. долара, а поетите ангажименти за инвестиции възлизат на 4.857 млрд. щ. долара.
Най-голям е броят на приватизираните предприятия и продадени обособени части в сферата на промишлеността (1646 броя), на търговията (1177 броя), на земеделието (621), на строителството (536) и на туризма (524).
Гледайки тези числа страната ни би трябвало да е постигнала резултатите на една Швейцария. Да, ама не, както казваше покойният вече журналист Петко Бочаров. Над 80 на сто от бившите индустриални предприятия са просто спомен. На тяхно място цари разруха и… допълнително натрупани дългове. Повечето от приватизираните заводи отдавна са нарязани и препродадени на скрап.
Когато се говори за българската приватизация не бива да се забравя, че тя беше реализирана чрез две различни методики и на два етапа – като масова и касова . Първата (и най-мащабна) вълна на масовата приватизация започна през последната година от управлението на Жан Виденов (1996-а), а касовата – с отрочето си работническо-мениджърска (РМД) избуя и донесе небивал "разцвет" за някои верни партийки и кадри при управлението на ОДС (1997-2001-а.)
Замисълът на масовата приватизация бе да се постигне по-социално и по-справедливо раздържавяване, при което активите на държавата трябваше да станат собственост на българските граждани, но реалността се оказа друга. Под прикритието на социалните лозунги на практика беше реализирано най-масовото разграбване на държавни активи. Става дума за 1050 български предприятия, които имаха регистриран капитал в размер на 217 млрд. тогавашни лева.
Създадените за целта приватизационни фондове обещаваха на своите "акционери" сериозни дивиденти и едва ли не пожизнени ренти срещу закупените от хората бонови книжки. Подхранената илюзия за "светло бъдеще" обаче се стопи безвъзвратно. В крайна сметка от трите милиона участващи в масовата приватизация 2.6 млн души , или 80%, преотстъпиха акциите си на приватизационните фондове, които придобиха част от най-добрите промишлени предприятия на цена между една десета и една стотна от реалната им стойност. Ако съдим по обобщението на този период от раздържавяването, направено от един бивш вицепремиер и икономист – Александър Томов, "около 300 фамилии присвоиха на безценица над една трета от цялата икономика на страната".
Една от най-емблематичните фигури в контекста на масовата приватизация е скандалният бизнесмен Николай Банев, който през 1996-а взе заем в размер на 3,5 млн. долара от чешката “Форест Инвест” и участва в масовото раздържавяване с учредения от него приватизационен фонд АКБ “Форест”. Обещанията му за фантастичните 40% годишен дивидент подлъгаха над 100 хил. българи да му поверят боновите си книжки. Благодарение на тях Банев придоби впечатляваща собственост. Част от нея беше и превърнатият по-късно в скрап химически завод "Полимери" в Девня.
Подобни примери бихме могли да дадем много и всички те през годините бяха анализирани и описани един по един от в.."БАНКЕРЪ". Отдавна сме стигнали до извода, че никак не е случаен фактът, че от обектите на приличната за времето си социалистическа индустрия, днес почти няма и спомен. От играчите в този спектакъл също.
Безумствата продължават
Същото диференцирано "за наши хора" раздаване се случи и при касовата приватизация. Там държавниците така се развихриха, че реализацията на активите се оказа зашеметяваща.
Един от най-ярките примери за това е сделката за Металургичния гигант "Кремиковци". Комбинатът беше буквално подарен на "Дару металс" (прекръстена впоследствие на "Финметалс холдинг"), чийто собственик бе Валентин Захариев, за 1 щ. долар. Сделката беше подписана на 14 юни 1999-а с аргумента, че решението за нея е взето поради тежкото финансово-икономическо състояние на завода. Както всички знаем, този ход на правителството на Иван Костов не само не реши проблема, а с годините го задълбочи още повече. Докато не се стигна до днешната ситуация, при която този страховит призрак на безнаказаността, превърнал доста хора в милионери, да изглежда като депо за старо желязо.
Подобна е ситуацията с "Химко" – Враца. Най-големият завод на Балканите и бившата гордост на торовата ни индустрия, преминал през годините през ръцете на няколко офшорки, беше "оздравяван" дори от небезизвестния и приближен на сегашната власт Николай Галчев – със съдействието на кокаиновия бос Брендо, и в крайна сметка финишира като декор от филма "Джурасик парк".
Бившото предприятие от военнопромишления ни комплекс – "Бета" в Червен бряг, което даваше хляб на хората от целия регион и за което в. "БАНКЕРЪ" е разказал историята в детайли, също е сринато до основи.
Своеобразен принос в историята остави и ликвидацията на плевенската "Плама", която от мощно предприятие в нефтената промишленост се превърна в купчина боклук.
Един от най-откровените грабежи
беше сделката за "Авиокомпания Балкан". Националният ни авиопревозвач бе продаден на израелската "Зееви груп", собственост на Гад Зееви, на 30 юни 1999 година. Договорената цена бе повече от скромна – 150 хил. лв., а обещаните инвестиции – 100 млн. щ. долара. Но се оказа, че израелецът със звучното име е специалист по ликвидация на подобни дружества, а не по оздравяването им. Скоро след "операцията" полетите на "Балкан" бяха спрени. При продажбата авиокомпанията имаше 18 самолета Ту-154, а година и половина по-късно – само един. Установи се, че самолетите бързо са разпродадени ведно със слотовете по международните летища, ред за придобиването на които страната ни е чакала с години. По експертни оценки от тези врътки Гад Зееви е спечелил над 300 млн. щ. долара. Това очевидно не му бе достатъчно, та наглецът по-късно заведе искове срещу държавата, претендирайки за неустойка от 250 млн. долара. Кой позволи всичко това – отговорите днес могат да бъдат открити само по-вестникарските страници, но не и там, където е мястото на виновните.
Една от най-скандалните приватизационни сделки на прехода беше и тази на акционерното дружество "София филм" от "Бългериан технолоджис", което години наред пропускаше да се издължи на държавата. Раздържавяването му започна още през май 1999-а, когато беше обявено, че се продават 67% от неговия капитал. През юни 2000-а вече ставаше въпрос за 80% и при запазване на предмета му на дейност за три години. След като бяха събрани офертите, Съюзът на филмовите дейци поиска гаранция киносалоните да си останат такива поне десет години и Агенцията за приватизация обяви нова процедура.
На 1 октомври 2001-ва, близо три години по-късно, сделката с "Бългериан технолоджис", собственост на регистрираната в Панама компания "Лингуапланет", най-сетне беше сключена. Още тогава стана ясно, че зад нея стои гръцката "Тануиър груп", специализирана в разпространението на филми и тв програми. "Бългериън технолоджис“ получи 75% от капитала на "София филм" за сумата от 4.71 млн. лева. От тази сума обаче не бе платено почти нищо.
През 1998-а една от гордостите на социалистическата индустрия – толбухинският завод "Добрич", бе продаден на работническо-мениджърското дружество "Добрич 98". То плати 266.6 хил. щ. долара – задължителните 10% от цената. После всички останали плащания бяха преустановени, предприятието спря да работи, активите му се оказаха недостатъчни, за да покрият натрупаните задължения, и се стигна до фалит.
Може би
най-христоматийния пример
за скандално раздържавяване по схемата на РМД-тата е това за "Винпром "Дамяница". Договорът за продажба му на РМД "Изба Дамяница" е подписан в края на 1997-а. Без общо събрание и без правоимащите от РМД-то да разберат акционер във винпрома става един от тогавашните издатели на вестник "Капитал" – Филип Харманджиев, който е назначен и за изпълнителен директор. Изискването за две години служба е заобиколено с набързо скалъпен документ, в който се казва, че Харманджиев е бил експерт в "Дамяница". А защо тогавашното Министерство на промишлеността намалява чрез анекс цената на сделката наполовина – от 3 млн. на 1.5 млн. щ. долара, сигурно завинаги ще остане загадка за широката публика. Няма да се спираме и на факта, че в избите на "Дамяница" за новия собственик остават 2 400 000 бутилки вино, всяка на цена от минимум 1-2 долара. По-важното е, че според закона новият собственик е трябвало да плати още в деня на сделката 10% от цената, или 150 хил. щ. долара, но са дадени само 60 хил., а остатъкът е изплатен по-късно с дългосрочни държавни облигации.
Що се отнася до ангажиментите си за инвестиции в периода 1998-2002-а, те просто не се случват. Само че всички съдебни дела по въпроса стигат до задънена улица и държавата не получава никаква компенсация. Виновни няма!
Всички опити някой да се зарови в подобни сделки и да потърси отговорност за безогледното ограбване на държавата пропадаха. През 2002-ра прокуратурата откри нарушения в РМД-раздържавяването на едни от най-големите български предприятия – "Арсенал" – Казанлък, "Хлебна мая" – Русе, ОЦК – Кърджали, "Хемус ер" – София, "Елените" – Несебър, хотелите "Санкт Петербург" в Пловдив и "Средец" в "Слънчев бряг".
Да не говорим за приватизацията на Пловдивския панаир, която днес уж отново ще бъде разследвана. Вестник "БАНКЕРЪ" е изписал десетки страници по темата, в които хронологията и "номерата" са доказани с документи и факти.
Приватизацията на единственото по рода си стратегическо предприятие у нас – "Нефтохим", премина в частни ръце срещу жалките 81 млн. лева. Чрез новия му собственик "Лукойл" Русия на практика наложи частния монопол на пазара на горива.
Няма как да пропуснем и един малко позабравен член на българския политически елит от прехода, наречен от народа "Усмивката СофиЯмски", който днес пак дава заявка за участие в политическия живот на страната. Макар че той се превърна в еталон на далаверата "българска приватизация", българската Темида успя да "го изпере" до бяло и да го превърне в най-доказано "невинния" управленец.
Трудно може да бъде отмината и приватизацията на държавния телеком БТК, чийто първоначален купувач беше "Вива Венчърс". През 2004-а тя придоби 65% от БТК за смешната сума от 230 млн. евро. Три години по-късно (през 2007-а) "Вива Венчърс" препродаде телекома на американската компания "Ей Ай Джи" за… 1.3 млрд. евро.
Горещите въглени
които се вадят до днес от енергийните сделки, пък са подписани по времето на енергийния министър от правителството на Сакскобургготски – Милко Ковачев. Става дума за рехабилитацията на ТЕЦ "Марица -изток 3" и изграждането на ТЕЦ "Марица -изток 1", известни като американските централи. Модернизацията на ТЕЦ "Марица-изток 3" тръгна през април 2004-а, когато министър Ковачев я лансираше като първата енергийна сделка, осъществена без държавни гаранции. Реализирането на проекта бе възложено на Енергийната компания "Марица-изток 3" АД, смесено дружество между НЕК и регистрираната в Холандия "Ентърджи Пауър Холдинг Марица". НЕК държеше 27% от акциите в смесеното дружество и срещу тях апортира в капитала му самата ТЕЦ. Чуждестранният инвеститор пък разполагаше с останалите 73 на сто. (Акционери в него бяха италианският енергиен гигант "Енел Продуционе" – с 60%, и американската компания "Ентърджи", притежаваща 40 на сто.) Впоследствие "Ентърджи" се оттегли и остави Енел сама да се оправя с модернизацията на "Марица-изток 3". Когато и италианците си тръгнаха, обновената мощност бе продадено на американската "Контур Глобъл".
По онова време рехабилитацията на централата бе най-мащабната инвестиция в българската енергетика, на обща стойност 580 млн. евро. Десет европейски и български банки финансираха начинанието с 348 млн. евро. Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕВБР) отпусна 112.1 млн. евро, а френските "Креди Агрикол", "Сосиете Женерал", италианската "Банка Мидиокредито" и "Банк Аустрия", осигуриха общо 140.7 млн. евро. Още 75 млн. евро предоставиха българските БУЛБАНК , ОББ, "Биохим" и SG "Експресбанк", а регионалната Черноморска банка за търговия и развитие – 20 млн. евро. Останалите средства осигуриха "Енел" и "Ентърджи".
Тогава експерти изтъкваха, че кредитите са с изключително изгодни условия – четиринадесетгодишен срок на погасяване и лихва, съпоставима с тази на заемите за реномирани западноевропейски фирми. Оказа се, че за това си има причина – 15-годишен договор за задължително изкупуване на произведената електроенергия на преференциални цени. Неотдавна председателят на КРИБ Кирил Домусчиев определи тези договори като безогледен "грабеж".
Като говорим за приватизацията, не може да подминем и словоизлиянията на бившия партиен съратник на Иван Костов – Едвин Сугарев, който от години публично пита: "Кой продаде "Електроимпекс" на Борислав Дионисиев, "Машиноекспорт" на Петър Манджуков, "Булгарлизинг" на Димитър Тадаръков и срещу какво?"
Редакцията на в. "БАНКЕРЪ" също е задавала десетки пъти този въпрос по различни поводи, но отговорите някъде се губят. Най-жалкото е, че тази сенчеста практика продължава досега – вземете чакащата сделка за ЧЕЗ и мистериозната "енергетичка" Гинка. Сещате ли се защо е на този хал България?
!!!!!!Мрачни картини от "Полимери" – Девня, "Химко" – Враца, и "Кремиковци"
Някакви стари снимки от "Авиокомпания Балкан"
БТК – "Вива венчърс" – сделката
комплекс "Слънчев Ден"
Американски Марици
