Александър Маринов
"Всяка година постигнатите резултати и основните процеси и тенденции на икономическото и общественото развитие ще бъдат отразявани в годишен доклад, който ще дава насоки за допълнение или промяна в Програмата за управление. Резултатите от изпълнението ще бъдат представяни публично на българските граждани".
Програма на правителството за европейско развитие на България, 2009 година.
С тези думи завършва въведението към управленската програма на правителството "Борисов 1" – впрочем, най-добре написаната правителствена програма за целия български преход. (Как бе изпълнявана тя е отделен въпрос.) Тук откриваме една от ключовите особености на съвременното добро управление – откритост на процеса, отчетност за постиганите резултати, отговорност на получилите доверието на народа да го управляват за определен период от време.
Десет години по-късно положението е коренно променено. За никаква откритост и отчетност по време на мандата не става и дума. Както рече и отсече министърът на финансите, оценката на управлението се дава от избори на избори. Управленската програма е обречена да отлежава в някое чекмедже, а правителството прави, каквото си науми. Донякъде е обяснимо – министър-председателят оправя Балканите, Европа и света, за такива "дреболии" няма време.
Неоспоримият факт, че от доста време насам програмите на правителствата са само за парлама и нито се изпълняват, нито отчитат, отразява две печални особености на българската държава и обществото ни. В своето единство те дават логично обяснение защо сме най-бедната и корумпирана страна в ЕС, защо сме на дъното на всички класации и продължаваме да пропадаме под нея и защо напук на всички факти премиерът на тази държава самоуверено твърди, че тя "никога не е била толкова добре".
Първата особеност е, че България се управлява лошо. Най-кратко казано – некомпетентно, хаотично и безотговорно. Страната ни вече три години усвоява средства по оперативната програма на Евросъюза "Добро управление". Но истината е, че начинът по който се ръководи тя – започвайки с правителството, няма нищо общо с доброто управление като система от задължителни стандарти и процедури. Те не са произволно съчинени, нито абстрактни академични постулати. Принципите и практиките на доброто управление са квинтесенцията на съвременното обществено-политическо развитие. Те се приемат като аксиоми и пренебрегването им е немислимо в държавите, които се приемат като "развити". От тази гледна точка претенциите на някои български политици да ни приемат в структурите на развитите държави (независимо дали става дума за еврозоната, Шенген или ОИСР) са нелепи – не само заради икономическата изостаналост, а най-вече заради архаичността, невежеството и безотговорността, пропили управлението у нас от горе до долу.
Ето само един пример. Поемайки властта, всяко правителство следва да определи целта, която ще преследва, да оправдае доверието, получено от гражданите. Логично е тази цел да бъде управленска конкретизация на основните ангажименти, поети в предизборното състезание. Но нека подчертаем – конкретизация, която дава гаранции не само за определеност на намеренията, но и за измеримост на резултатите и ясен отговор на въпроса постигната ли е целта, или не.
Българските правителства, особено последните три, или изобщо не определят целта, която искат да постигнат за мандата си, или умишлено прибягват до формулировки, които е невъзможно да бъдат сведени до измерими резултати. Това се прави с едно прозрачно намерение – каквото и да се направи (или да не се направи), да бъде представено като "успех".
Обърнете внимание как действащото коалиционно правителство на ГЕРБ и "Обединени патриоти" формулира своята "основна цел": "Доходи, сигурност, икономически прогрес, свобода и демокрация, сила на предприемаческия дух, прозрачност на управлението." Всеки студент веднага би забелязал, че в случая са намесени множество различни неща, някои от които подлежат на измерване и отчетност, други не, а освен това са разнопорядкови и потенциално противоречиви. Безспорно най-оригиналният елемент на целта е "силата на предприемаческия дух", за чието измерване вероятно трябва да се прибегне към средствата, познати ни от филма "Ловци на духове".
Оттук нататък съвсем логично се подреждат цял куп пороци на правителствената програма, които обуславят една неизбежна последица – тя е неизпълнима като базисен стратегически документ на управлението на държавата. Достатъчно е да отбележим хаотичното струпване на десетки приоритети, които не само не са обвързани помежду си, а често си противоречат. Преобладават пожелателни и дори метафорични формулировки, да не говорим, че голяма част от целите и мерките отразяват просто изпълнение на задължителни законови изисквания. Цялата правителствена програма не е нищо повече от формално изпълнение на текст от Закона за администрацията. Поради тази причина (но не само заради нея) дейността на кабинета е извън и встрани от документа – той нито може, нито иска да го реализира.
Втората особеност е, че това правителство и цялата българска политическа класа не желаят да се отчитат пред народа. Добросъвестното поетапно отчитане на изпълнението на програмата не е само управленска процедура, то е израз на съблюдаването на базисни демократични ценности и принципи. Ясно е, че управляващите разглеждат държавата като "бащиния" или най-малкото като взет под аренда обект, с който могат да правят каквото си поискат за срока на договора. Поради това те разбират прозрачността като някакво политическо воайорство и я свеждат до старателно публикуване на монолозите на Бойко Борисов на заседанията на Министерския съвет.
Всъщност прозрачността е просто инструмент на добросъвестната отчетност пред гражданите – обществото трябва да получава информация и аргументи относно управленските решения, за да преценява по всяко време дали държавата се управлява компетентно и добросъвестно – в съответствие с одобрените от него цели и поетите обещания. Ако не – да взема мерки, при това навременни.
Програмата на правителството не е досадно задължение, което се изпълнява по метода "отбиване на номер", а задължителен, при това ключов елемент от доброто демократично управление. Нейното профанизиране обаче дава притеснителна диагноза не само за качествата на управляващите, а най-вече за състоянието на обществото. Впрочем, ако има нещо скандално около липсата на отчет за първата година от изпълнението на програмата, това е на първо място мълчанието на опозицията. Което показва, че тя нито управленски, нито морално-психологически е готова да бъде алтернатива на днешното управление – независимо от гръмките й претенции.
