Александър Маринов
Едва ли има спор, че през първата година от мандата си българското правителство и най-вече премиерът се бяха отдали изключително на външната политика. При това тази отдаденост видимо придоби измеренията на обсебеност. Без да отричаме значението на председателството на Съвета на ЕС (особено първото по рода си за нас), няма друга държава, която да е посветила толкова ресурси, усилия и внимание към подобно начинание и свързаните с него (предимно формални) отговорности.
Има и още една уникална за България особеност – никъде другаде в Европейския съюз фокусирането върху европейските и външнополитическите дела не се случва за сметка на вътрешната политика. У нас тя на практика изпадна от полезрението на държавните органи, натоварени с нейното разработване, провеждане и отчитане пред обществото. В допълнение, всички комуникационни усилия на властта бяха концентрирани в осветляването и пропагандирането на придобилата световни измерения външна роля на страната – като посредник, двигател и дори лидер.
В началото всичко вървеше добре, имаше градация, дори и кулминация – срещата на върха в София, посветена на Западните Балкани. Но именно с нея започна "черната серия" на управляващите и лично на новоизгрялата геополитическа звезда Бойко Борисов. Независимо от прегръдките, целувките и пропагандата на личната популярност на премиера се заредиха неуспехи, провали, конфузи и гафове.
Нека припомним накратко. Нито един от претенциозно натрупаните български приоритети не постигна реално развитие. Кохезионната политика на ЕС върви към сериозно ограничаване. Западните Балкани получиха "перспектива", но думата "присъединяване" бе заличена. Австрия, която поема щафетата от нас, вече показа, че фактически нашите приоритети отиват във фризера. С изключение на проблемите на миграцията, но като контрапункт на още един български "приоритетен неуспех" (отхвърлянето на нашето предложение за решение на споровете). За посочваното като измерител на успеха присъединяване към Шенген и "чакалнята" на еврозоната не си струва и да споменаваме.
След това дойде резилът при Путин – не толкова заради хладно-ироничното поведение на руския президент, а заради срамно изобличените опити на Борисов в познат стил да развива свободни съчинения за съдържанието и резултатите от разговорите. Последва гафът с "капитулацията на плана Макрон", където натегачеството на един евродепутат подложи динена кора на премиера, избързал да се присъедини към ликуването (да не би някой да му отнеме славата).
И накрая, последното, най-горчиво разочарование на международното поприще – драмата на кравата Пенка засенчи успехите на миротвореца Борисов. Ако продължим особения хумор на говорителя на Еврокомисията, с международна подкрепа добичето – незаконен мигрант, спаси кожата, но политическото бъдеще на българския министър- председател става все по-мрачно.
Причината не е в логично сбъдналото се предположение, че външнополитическата хиперактивност на правителството ни няма да доведе до "внос" на престиж, а до поредното потвърждение на знаменитата мисъл на Иван Хаджийски за "българската работа", която започва зле организирана и неизбежно завършва със скандал. А в това, че в продължение на година държавата бе оставена на автопилот, а вътрешните проблеми бяха игнорирани или в най-добрия случай потушавани с щедри по размер и съмнителни по законност финансови инжекции.
Сега се очертава ситуация, в която трябва да се минимизират щетите. Европредседателството е към края си и външнополитическият водопад ще пресъхне. Премиерът е видимо раздвоен – не му се слиза от геополитическия аутобан, но усеща, че ще се наложи да се върне на надупчения междуселски път, чието състояние е изцяло негова отговорност.
Отклонението от аутобана към макадама обаче предполага остър и опасен завой, нещо като коронния номер на две гуми на Джейсън Стейтъм. В случая не става дума за ефектна каскада, а за реалност, засягаща милиони хора, по-голямата част от които сочат Борисов като главен виновник за влошаващото се положение.
Потискани продължително в послушното медийно пространство, вътрешните проблеми започват със страшна сила да напомнят за себе си. Съкратени миньори, майки на деца с увреждания, превозвачи (не заради плана "Макрон", а заради недомислен български проектозакон), да не говорим за традиционни незатихващи скандали, като нередностите по Черноморието и избиващите се по улиците бандити. Заложените мини започват да гърмят, а никой не иска да поеме отговорност – напротив, свидетели сме на добре познатото жонглиране с множество горещи картофи. Задава се и бумерангът на напомпаните свръхочаквания към европредседателството – гафът с Плана за европейска мобилност е само един от примерите за връзката между външна и вътрешна политика.
Забатачването на многото трудни проблеми може най-ясно да бъде описано със "забравения" отчет на правителството за първата година от управлението, респективно за изпълнението на собствената му програма. Изглежда, дори самите управляващи не са наясно с мащаба на несвършеното.
В тази трудна ситуация оставаше да разберем каква тактика за вземане на завоя ще избере Борисов. Отговорът не се забави и най-добре се изразява с падналата като гръм от ясно небе оставка на социалния министър Бисер Петков. На пръв поглед политическите ходове на премиера бележат прогрес – оставката вече не е по "лични причини", а съпроводена с поемане на конкретна отговорност. Но политическите причини са повече от ясни – Петков не само е добър професионалист, но и бе признат като добросъвестен преговорен партньор от родителите на децата с увреждания. Острата реакция на самите майки на деца с увреждания и на синдикатите срещу отстраняването на Петков стресна премиера и засега той даде заден ход, но това е по-скоро някаква маневра от негова страна.
По стар свой навик министър-председателят ще жертва "чуждите", а не "своите", въпреки че именно лично приближените му носят основната отговорност за батака в държавата.
Оттук нататък е ясно – ще се изхвърля политическият баласт, ще има още ритуални кадрови жертвоприношения. Облозите кой ще бъде следващият могат да започнат, а най-големи "шансове" има подложеният на кръстосан огън (не без основания) министър на вътрешните работи. Отново ще ни приспиват с приказката за добрия цар, който бил на пътешествие до Брюксел и се върнал, за да оправдае надеждите на народ, като накаже лошите боляри.
Независимо от декларациите Бойко Борисов, изглежда, започва да обмисля поредното прилагане на коронния номер – нарочване на коалиционните партньори за виновник и бързи предсрочни избори (след които ще се търси нов партньор). Известна логика има – основният конкурент БСП е изпаднал в странна летаргия. Но този път фокусът може и да не мине. От една страна, партньорите, изглежда, са си извлекли поука от края на миналия парламент и няма да се дадат толкова лесно. От друга, знаем какво се случва третия път със стомната за вода.
