Александър Маринов
Че така повече не бива (да се управлява нашата държава) е ясно на всеки разумен човек. Не че не може и така – още известно време може, но цената става все по-тежка и не е изключено скоро да се окаже и неплатима. Оттук нататък започват въпросите с повишена трудност.
Първо, както биха запитали около една пета от българите (макар и по различни причини), защо пък да не бива така да се управлява? Какво му е лошото на това управление? Вече ни признават за международен фактор, всички прегръщат Бойко, европредседателството ни е от успешно по-успешно, сеем мир и разбирателство на Балканите, захванахме се да оправяме цялата Европа, сигурно има заявки от всички горещи точки на планетата. Дори и президентът, който им е като кост в гърлото, ги похвали – че можели да управляват дневния ред на Европа. Защо – само той си знае.
Ами вътре в страната – какво му е лошото? А някой е гъкнал, веднага му запушват устата с 10-20-100 милиона. Както е казано, протестирай и ще ти се плати. Само да Му се махнат проблемите от главата – има милиони, няма проблем. И оставката вече за нищо я нямат – сутрин я приемат, вечер я отхвърлят. Друг е въпросът, че скоро няма да има милиони и ще има много проблеми.
Би било смешно, ако не беше тъжно. Тъжно, но и опасно. Някога – когато учебните програми се пишат от умни и честни хора – младите ще учат какво бедствие е държавата да се управлява от полуграмотни, самодоволни и безпардонни индивиди, чиято единствената цел е да останат на власт, за да могат да вършат поразиите си безнаказано. Защото у нас властта не е служене на народа, а пълен и безусловен имунитет от закона. Плюс начин за бързо забогатяване.
Разбира се, ако питате управляващите, те са най-умните и успешните. Един от тях, който е работил само началник (я областен управител, я заместник-министър, а вече и министър), смята, че който критикува правителството, "хал-хабер си няма от държавно управление". Но тези, които потрошиха милиарди за съмнително опаковане на сградите със стиропор на тройна (пардон, пазарна) цена, имат.
Лошото управление има своя неумолима логика – от един момент нататък на управляващите започват да се явяват призраците на възмездието. Не става дума за пробудила се съвест, а за страх – страх, че ей-сега всичко ще лъсне. Тези, които много разбират от управление, усещат, че всеки момент къщата от карти ще рухне и започват сами да се разобличават.
Министърът на финансите постави много точна автодиагноза на десетгодишното пребиваване на партията си във властта, макар и говорейки за "някакви внушения": управлението не е ефективно, не харчи целесъобразно публичните средства, не подбира правилно приоритетите си. Можем да добавим – правителството дори не имитира опит да докаже пред обществото ефективността и целесъобразността на действията си.
В нормалната държава има един основен критерий за оценка на управлението и това е изпълнението на правителствената програма. Проблемът не е в това, че изтече първата година от управлението, а нито кабинетът, нито парламентът отвориха дума за отчет и оценка на извършеното (все пак би трябвало нещо да е осъществено). Още по-зле е, че тази т. нар. програма за управление (между другото – изисквана по закон) е написана така, че въобще не може да се изпълни. А и никой няма намерение да я изпълнява. С една дума, програмата, която би трябвало да е общественият договор между получилите властта и тези, които са им я дали, е къс ненужна хартия. Договор менте – ерзац като цялата ни т.нар. демокрация.
За да отговаря едно управление на съвременните стандарти, то трябва – не декларативно, а във всекидневната си дейност, да спазва изискванията, известни като трите "О". Откритост, отчетност, отговорност. Откритостта означава всяко действие на властта не просто да е видимо, а да е обосновано с аргументи за необходимост и полезност. Отчетността значи управляващите да имат (и да чувстват) законово и морално задължение периодично да дават разяснения и доказателства за упражняването на властта – пред тези, от които са я получили. Отговорността – това са последиците от свършеното и несвършеното, които очевидно не се изчерпват с подадени и отхвърлени оставки.
Когато говорим за необходимостта от алтернатива, имаме предвид преди всичко коренно различен начин на управление на държавата. А конкретните по-добри решения са логично следствие и закономерен продукт от по-доброто управление. Няма как да очакваме съществено по-добри конкретни решения, ако следващото правителство – без значение какъв е произходът и съставът му, управлява по същия начин – прикрито, безотчетно и безотговорно.
Алтернативният, качествено различен начин на управление може да се осигури само от качествени, напълно различни по способности и манталитет хора. Такива хора трябва да подготвят новия – алтернативен, управленски проект, да го представят и обосноват пред обществото, да получат доверие, че могат и имат куража да го осъществят. Но също така е ясно, че те не могат да бъдат самотни герои, те биха преобразили действителността само като част от организирана обществена сила. А такава сила – за добро или за зло – на настоящия етап представляват само партиите или обществените движения, поставящи си политически цели. Говорим за същността, не за наименованието, което често е просто камуфлаж. Организираната обществена сила не просто е инструмент на промяната, тя е колективният субект на отговорността. Тя отговаря за хората, които изпраща във властта да я представляват, а не обратното. В края на краищата, тази нова организирана сила ще се роди от самото общество, най-вероятно – от пробудилия се инстинкт за самосъхранение.
В момента обаче не бива да се заблуждаваме – такава алтернатива още няма. БСП обяви, че ще оповести документ с подобно наименование, но проблемът не е в документа. Разбира се, че ще изчакаме, ще прочетем и ще коментираме. Но каквото и да пише в този партиен документ, нито хората, които са го писали и приемали, нито поведението им досега като опозиция подсказват способност за реална същностна промяна в начина на управление.
"Да, това не е Рио де Жанейро", би казал Остап Бендер.
