До следващите местни избори остава малко повече от година. Сега е моментът да се обсъди сериозно състоянието на местната власт в страната, свършеното и пропуснатото, положителните и отрицателните тенденции. После ще бъде късно – добре знаем какво става, когато наближат избори. Жителите на някои по-големи общини (като София и Варна) го усещат още отсега – кипи усилен труд по никое време, но с прозаична двойна цел – да се усвоят огромни средства (и произтичащите комисиони) и да се натрупат партийни активи, без да се дразни населението непосредствено преди вота.
Както и централните власти, органите на местното т.нар. самоуправление въобще не обичат да се отчитат пред избралите си какво са свършили за мандата и как са изразходвали публичните средства. Особено фрапираща е тази порочна практика "долу", където не важи оправданието за общонационалните (а вече и общоевропейските) мащаби на начинанията. Дори в най-големите градове, да не говорим за по-малките, всичко, което прави властта, се вижда, преживява и в крайна сметка плаща от населението. Затова скрито-покрито няма и не може да има.
Разбира се, когато говорим за отчетност и отговорност, нямаме предвид самохвалните пиар мероприятия, които зачестяват с наближаването на избори. Това, което е нужно, е солидно обосноваване на всяко по-сериозно инвестиционно намерение, аргументи за съотношението на очакваните ползи и разходи, мониторинг на изпълнението и подробен анализ на фактическите резултати. И то – в диалогичен, а не монологичен режим, т.е. с участието на населението. В много страни, на които гледаме отвисоко, вече десетилетия се прилагат практики на местната демокрация като партиципативното бюджетиране. У нас важи правилото от казармата: "Когато говориш с мен, ще мълчиш." Иначе казано, гражданите ще участват, ама друг път. Успокояват ни единствено с призиви да търпим, защото "после ще стане много по-добре". Но властите не си правят труда да докажат, че е станало "по-добре". По-добра илюстрация от липсата на обективна оценка на ефектите от огромните средства, изразходвани в столицата, едва ли може да се намери.
Коренът на злото е в подхода към планирането и подготовката на големите (скъпоструващи и дългосрочни) управленски решения. Поради незнание или други съображения в този случай се действа непрофесионално и това предопределя провала на иначе добри намерения. Нека отново вземем пример от София. Преди време общинарите решиха да бъде разработена Визия за развитие на столицата до 2050 г. – несъмнено правилно решение, като се има предвид хаотичното разрастване на града, което поражда все нови и нови проблеми. Но как бе реализирана добрата идея? Задачата бе разделена на седем отделни обществени поръчки, реализирани от различни изпълнители, което противоречи на аксиоматичните принципи на стратегическото планиране. Всеки отделен съществен аспект на развитието на града ще бъде изследван с различна методика, предлаганите елементи на визията ще представляват фрагменти, несвързани от обща цел и ключови приоритети. За най-важния, обединяващ елемент – управлението на града, чието задание включва изключително амбициозни, трудоемки и изискващи висока компетентност задачи, е отделена смешната сума от около 27 хил. лв. – недостатъчна дори само за изготвянето на цялостен и задълбочен анализ на огромната столична административна машина. Възможните обяснения са само две – или този решаващ елемент от визията е "смачкан" умишлено, или е подбран "специален" изпълнител, който ще бъде възнаграден по неявен начин (и в замяна ще представи някому изгодни "експертни" препоръки).
Ако такова е положението в столицата – с нейните практически неограничени ресурси, представете си какво е в по-малките населени места и общини. Техните финансови и експертни възможности са неизмеримо по-малки, но не и проблемите на обитаващото ги население. Поради липсата на сериозен анализ и обосновано планиране на местно равнище се харчат значителни средства за второстепенни или направо безсмислени (с оглед реалните проблеми) начинания. Спомняме си как преди години планината (кабинетът "Борисов 2") се напъна и роди мишка – изпълнението на амбициозната инвестиционна програма за Северозападна България се изчерпа с изграждане на (част от) околовръстния път на Монтана. Разбира се, обектът бе открит от когото трябва с подобаващи салтанати по известната методика "Реални резултати, гарантирани от ГЕРБ".
Вместо отделните административно-териториални единици да координират усилията си и да съчетават ресурсите си, тече обратният процес – на самозатваряне и спасяване поединично. Общините се превръщат в неофеодални владения, които не просто се изолират от съседите си, а се управляват по методите на късното Средновековие (при това не най-просветените такива). Преди няколко години бе лансирана интересната инициатива "София – център", която представляваше опит за балансиране на целите на развитието на столичния град и заобикалящите го малки общини. Взаимовръзката между "центъра" и пояса бе очевидна, както и ползата от намирането на общоизгодни решения на редица икономически, транспортни, социални и културни въпроси. Можете ли да се сетите докъде стигна инициативата? Познахте – до едно плодно дърво с неправилна форма.
У нас много жалби се изричат по повод на несъстоялата се децентрализация. Всъщност такава има, но в уродлив вид. Всяка местна власт има възможността да прави каквото си иска, а на свой ред правителството "щедро" прехвърля на общините всевъзможни нови задължения, естествено необезпечени с пари и несъответстващи на естествените им функции. Стига се до куриози като този общинските власти да следят за… спазването на Закона за авторските права в увеселителните заведения.
Децентрализация наистина трябва да има, но при строг баланс на права и задължения и на основата на ясно планиране и отчетност на изразходването на ресурсите, при това не само пред Министерството на финансите, а най-вече пред местното население.
Накрая, не може да се игнорира политическата първопричина за неофеодалната мутация на местната власт. Местните ръководства на партиите са се превърнали в бизнес арендатори на съответната територия, от които елитът на партията иска единствено да печелят избори без оглед на използваните средства. Срещу това местните величия имат пълна свобода, която води до трагикомични резултати. Достатъчно е да проследим коалиционната политика на структурите по места – всеки е готов да се съюзи с всеки, стига това да води до властта и свързаните с нея облаги. Ако обаче гръмне скандал, следват отстраняване и разграничаване. Тук между партиите има трогателно единство в методите. Неслучайно Борисов открито отказа да напада Нинова за бургаския скандал около високопоставените авери на Митьо Очите.
Последиците са ясни – ред суджуци, ред ролсройси, необуздан непотизъм и партиен патронаж. Населението – доколкото има свобода на избор – точи ножа за пореден наказателен вот. И псува демокрацията, ако въобще това устройство, в което живеем, може да се нарече демокрация.
Александър Маринов
