Александър Маринов
През миналия уикенд председателят на Народното събрание Цвета Караянчева направи изумително изявление. Според нея "подаването на оставка е политически акт, а приемането й е вече съвсем друга тема. Дори и други да дойдат, ще продължат работата им, защото те бяха много успешни министри и още са много успешни министри".
Нямам намерение да се връщам към темата за оставките, която коментирахме неотдавна. Фактът, че ръководителят на най-важната представителна институция е политически неук човек и няма понятие от принципите на демокрацията, говори сам по себе си и нито е прецедент, нито е нелогичен с оглед на това кой и как управлява България през последните години. Няма да се спирам и на важното обстоятелство, че като верен привърженик на Цветан Цветанов Караянчева потвърди открито бунта на парламентарната група на ГЕРБ срещу премиера, заявявайки в прав текст, че мнозинството от групата не подкрепят поисканите от него оставки на тримата министри.
В това знаменателно изявление има още един важен и симптоматичен момент, а именно тезата, че "при подобни ситуации вината следва да бъде поемана от хора от по-ниските нива, тъй като един министър няма как да знае всичко, което се случва в министерството". Тук вече стигаме до принципния въпрос за съотношението на правомощията и на съответните отговорности на политическите ръководители и на служителите в администрацията. Това е хроничен проблем, който обаче се изостри през последните години в резултат на крайно некомпетентния, партизиран подход към подбора, развитието и оценяването на държавните служители.
Една от важните характеристики на този модел е склонността на политиците на държавни постове да се оправдават с администрацията и да прехвърлят на "дребните риби" своята политическа отговорност за грешки и злоупотреби. Именно този манталитет изрази откровено и с пределна простодушност председателят на парламента. За периода на досегашното управление на кабинета "Борисов 3" периодично чуваме гневни филипики срещу "самозабравили се чиновници", които не изпълняват или саботират мъдрите решения на министрите. За съжаление в обществото вече е трайно наложена "стигмата на бюрократа" и много хора наистина вярват в неограничената зловредна власт на чиновниците.
Нещата са много по-прости. Администрацията не взема, тя изпълнява политическите решения на органи на властта, които имат свои правомощия, уредени в законите. Въпреки че може да влияе върху решенията, тя не ги взема и не може да ги наложи на политическите ръководители. Вярно е, че в процеса на контрола върху изпълнението на взетите решения конкретни служители могат да повлияят върху резултата, но малцина са тези, които биха поели риска да ги подменят или саботират. Освен ако нямат ясен сигнал отгоре, откъм "главата".
Един министър наистина не може да знае "всичко, което става в министерството", но това не е нужно. Той трябва да е наясно с целите и очакваните резултати на възприетите политики, с хода на тяхната реализация и с възникващите в този процес съществени проблеми. В този смисъл министърът носи цялостната отговорност за качеството на политиките и за постиганите чрез тях обществено значими резултати. Тази генерална отговорност не може да бъде разпределена на малки порции между "дребните административни риби", които да послужат за бушони.
Именно затова в нормалните държави всяко едно министерство разработва своите планове за действие на основата на правителствената програма за управление и министърът носи отговорност пред правителството и пред парламента дали неговата администрация внася необходимия принос за постигането на общите управленски цели. У нас не са чували и не искат да чуват за такава практика. Дори Министерският съвет не си прави труда да отчита приетата от самия него управленска програма, да не говорим за министрите и ръководителите на агенции.
Да се върнем на конкретния повод за поисканите от премиера и подадени от тримата министри оставки. Първопричина за трагедията край Своге не са форсмажорни обстоятелства, а тежки, системни недостатъци в политиките за проектиране, изграждане и контрол на експлоатацията на инфраструктурните обекти. Нещо повече, такива дефекти се наблюдават на много места в страната, често стават причина за произшествия, но когато няма "достатъчно" тежки последици, се пренебрегват или възникналите скандали бързо се потулват. Инцидентът край Своге бе прекалено тежък, а нарушенията – пределно арогантни, за да бъде заметен под килима по познатия начин.
В случая – умишлено или от незнание – се смесват две различни процедури и два различни типа отговорност. Провежданото от прокуратурата разследване може да доведе до административна и евентуално – наказателна отговорност на конкретни длъжностни лица и изпълнители на проекта. То би могло да установи определени нарушения на правилата, допуснати както от административни служители, така и от политически назначени лица и представители на бизнеса.
Но проблемът за калпавите, сбъркани (вероятно умишлено) правила не може да бъде разследван по такъв начин. Това е въпрос на отговорност за качеството на политиките, а тя се носи единствено от този, който има правомощията да ги въвежда и – ако се налага – да иска промяната им. Например установено е, че нормативите за безопасност на пътищата са занижени, не се измерват важни показатели – като сцепление на гумите и настилката. Законово се допускат спорни и дори опасни изпълнения. Контролът е занижен или фиктивен. Самият факт, че пътната агенция е отправила пет искания за отстраняване на нередностите в строителството, на които изпълнителят дори не си е направил труда на отговори, показва, че той не се бои от санкции. От своя страна Министерството на вътрешните работи има законови основания да се намеси с оглед експлоатацията на опасните пътни участъци, но не го прави – както в Своге, така и на много други места, преди да се случи бедата.
Кой друг може и трябва да носи отговорност за такива дефекти в политиките освен политическите ръководители, т.е. министрите? Практиката в нормалните държави е при констатиране на такива сериозни пропуски отговорността да се поема от висшия ръководител, и то без да се чака да се случи най-лошото. Преди няколко години министърът на вътрешните работи на Великобритания подаде оставка само защото министерството не бе в състояние да отговори на въпроса колко са имигрантите в Обединеното кралство. На никого не му мина през главата да обвини за този пропуск някой чиновник.
Основната полза от този подход е, че новите ръководители не продължават делото на подалите оставка (както смята Караянчева), а точно обратното – заемат се да отстранят пропуските в политиките. В този смисъл оставките водят до решаването на проблемите. Защото в противен случай ще си отиде цялото правителство и съответната политическа партия. И най-важното – ще бъде подкопано доверието на гражданите в институциите, т.е. в системата.
