Инженер Веселин Чипев е почетен консул на Молдова в България. Учредител е и председател на "Българо-молдовската търговско-промишлена камара" – сдружение с нестопанска цел и в обществена полза. Удостоен е с почетното звание "Доктор хонорис кауза" от Европейското висше училище по икономика и мениджмънт в Пловдив, чийто център за кариерно развитие осъществява множество практики и стажове в реална среда в бизнес структурите на инж. Чипев. Те включват фирми в хотелския бизнес, в производството и в мениджмънта.
Г-н Чипев, какво Ви накара да подкрепите каузата на сдружението "Деца с онкохематологични заболявания"?
– Понякога се случва нещо да докосне душите ни, когато най-малко очакваме. Това беше чувството, което ме връхлетя, докато гледах репортаж за десетгодишната Мадлен на едно семейно събиране. Баща съм, и мога да си представя какво означава за едно малко момиче да се раздели с любимите си кукли, които е събирало с години. За него това е съкровище, несъизмеримо и с най-голямото състояние, натрупано от някой възрастен. Въпреки това детето беше готово да се раздели с тях, за да помогне на други деца, които страдат от най-страшните болести на нашето съвремие.
Мислите ли, че българите умеят да бъдат добри и състрадателни към чуждото нещастие?
– Забелязал съм, че обикновените хора са по-склонни да помагат, дори с малкото, което притежават. Повечето бизнесмени, улисани в амбициозните си проекти и безкрайните ангажименти, свързани с тях, сякаш сме склонни да не забелязваме, че има хора, които наистина се нуждаят от помощ. А в случая става дума за деца, които страдат от много тежки заболявания, променящи изцяло живота им. Това е изключителен стрес не само за тях, но и за родителите им, които също се нуждаят от съпричастност в такива моменти. Това е причината да не мога да остана безучастен и да подкрепя каузата на сдружението.
Какво друго смятате, че забравяме в напрегнатото си всекидневие?
– Когато осъзнавам нечовешкото изпитание, на което са подложени децата с тежки заболявания, ми се иска да се вглеждаме по-често в нашите. Да имаме повече време за тях, да ги изслушваме, да ги разбираме и да ги обичаме. Но не като ги засипваме със скъпи подаръци – дежурното извинение на вечно заетите родители, превръщайки ги в обикновени консуматори. Защото ако Мадлен не беше възпитана от любящи родители, едва би имала очи за чуждото нещастие.
