Непредвидима, стихийна, непоследователна – така определят външната политика на американския президент Доналд Тръмп. Две години след влизането му в Белия дом обаче става все по-ясно, че решенията му може и да са шокиращи, но в тях има системност. И тя отговаря на вижданията му за световната политика.
Непредсказуемостта досега се дължеше в голяма степен на несъгласията между Тръмп и съветниците му, от една страна, и на кадрите в областта на националната сигурност, от друга. До неотдавна тези два лагера се бореха за надмощие и не беше лесно да се предскаже кой ще надделее по някой конкретен въпрос. В средата на първия му мандат обаче става все по-ясно, че президентът надделява в тази борба, макар че не я е спечелил напълно. Екипът на Тръмп вече се обединява около идеите му и е възможно да бъде идентифицирана обща външна политика на американската администрация.
Много американски президенти са ставали такива без никакъв външнополитически опит, но Тръмп е единственият, който в предизборната си платформа е отхвърлил основните стълбове на глобалната стратегия на Съединените щати. Убежденията му не се формираха по време на кампанията му – напротив, в продължение на десетилетия той е критикувал съюзническите отношения на САЩ с други страни заради това, че те получават безплатна защита за сметка на американския данъкоплатец. Критикувал е търговските дефицити и е отхвърлял практически всички търговски споразумения, сключени от САЩ след Втората световна война. Изразявал е уважение към управлението със силна ръка – през 1990-а например критикува Михаил Горбачов за това, че не се е справил с протестиращите, както китайското ръководство постъпи с Тянанмън. По време на кампанията си той просто остана верен на себе си.
След като спечели изборите, Тръмп бе изправен пред проблем – напълно неподготвен бе да управлява, а в екипа му нямаше на практика никого, който да е квалифициран да заема висша длъжност в националната сигурност. Този недостиг, както и неприязънта му към експертите, които му се противопоставяха по време на кампанията му, го накара да прибегне до услугите на фигури от бизнеса и генерали в оставка – така Джеймс Матис стана министър на отбраната, Рекс Тилърсън – държавен секретар, Гари Кон – директор на Националния икономически съвет, Хърбърт Макмастър – съветник за националната сигурност.
Първата фаза от управлението на Тръмп докъм август 2017-а се характеризираше с постоянните му пориви да следва идеите си и с постоянните усилия на екипа му да го възпира, като формално се спазваше процесът на консултиране между различните институции. В този процес нерядко прехвърчаха искри – емблематичен е случаят, когато държавният секретар Тилърсън определи държавния глава като "бавноразвиващ се", за да бъде на свой ред характеризиран като "тъп като скала" и "ленив".
През есента на 2017-а започна втората фаза от външната политика на Доналд Тръмп – тази на едноличните действия. През този период, който продължава и досега, той заобикаля дори и формалния консултативен процес с различните институции при вземането на решенията си. През декември 2017-а – въпреки възраженията на екипа си, Тръмп обяви, че премества американското посолство в Израел в Йерусалим. През май 2018-а изтегли страната си от споразумението за иранската ядрена програма. Започна да налага наказателни мита както на противници, така и на съюзници. Възобнови критиките си срещу НАТО на срещата в Брюксел. Показателни са едноличните му решения да се срещне с Ким Чен Ун в Сингапур и с Владимир Путин в Хелзинки, с когото дори размени приятелски жестове противно на съветите на екипа си.
За да улесни тази промяна, на Тръмп му бе нужен нов екип, който да го подкрепя, а не да застава на пътя му, и 2018-а премина под знака на смяната на сътрудниците му. В рамките на три седмици през март и април бяха отстранени Тилърсън, Макмастър и Кон и заменени с Майк Помпео, Джон Болтън и Лари Кудлоу – и тримата, обединени от личната си лоялност към президента. В същия дух бе отстранена посланичката в ООН Ники Хейли, а годината завърши с оставката на военния министър Джим Матис след едноличното решение на Тръмп да изтегли американските войски от Сирия.
Според анализатори в Белия дом вече се наблюдава единство, при което представителите на администрацията се нагаждат към импулсите на президента и се стремят да действат в съответствие с тях.
Според възприетата от Белия дом линия Америка няма постоянни приятели и постоянни врагове. Към другите страни е възприет бизнес подход, историческите връзки нямат особена стойност, търси се бърза възвръщаемост, независимо дали става дума за търговия, или за дипломатическа подкрепа. Получава се така, че авторитарните режими са по-склонни да предлагат бързи отстъпки пред Съединените щати, така че на администрацията й е по-лесно да се оправя с тях, отколкото с демократичните съюзници. Например Саудитска Арабия намали цената на нефта, след като Тръмп не пожела да осъди лидерите й за убийството на Джамал Кашоги. За сметка на това усилията на японския премиер Шиндзо Абе да изгради приятелски връзки с Тръмп, включващи гостувания, игра на голф и прочие, не накараха американския президент да се откаже от заканите си да наложи високи мита на японските коли.
Администрацията на Тръмп е единна в желанието си да използва митата за постигане на икономическите си цели, включително и срещу съюзници и партньори. Типично за почерка й е подтикването на Великобритания към твърд Брексит, за да може да извлече максимална изгода от евентуално двустранно търговско споразумение с Лондон. Отношението й към Европа като цяло варира – докато към определени правителства в Централна и Източна Европа то е благосклонно, то към западноевропейските съюзници е много по-враждебно и на практика се изразява в противоречие по всички възможни точки.
Общата тенденция обаче е, че американската външна политика ще става по-последователна и предвидима – и то по такъв начин, че това няма да се хареса на съюзниците, обвиняващи я досега в непредвидимост.
