Александър Маринов
През последните месеци наблюдаваме един като цяло логичен политически процес. От една страна, управляващите правят грешка след грешка и затъват във вътрешни междуособици. Това, че "ерата ГЕРБ/Борисов" е към края си, вече се отчита от все повече наблюдатели (включително и от тези, които поради специфични мотиви твърдят обратното). От друга страна, опозицията набира кураж и се радикализира. Всъщност най-точно би било да говорим главно за БСП, тъй като останалите просто имитират опозиционност, за да извлекат последните възможни изгоди от колаборацията с ГЕРБ. (Не броим извънпарламентарните фрагменти вляво и вдясно, които още не могат да дойдат на себе си.)
Няма спор, че в сегашния парламент БСП демонстрира много по-различно поведение от това, което бяхме свикнали да наблюдаваме с досада и съжаление при Станишев и Миков. Под влиянието на множество причини, но най-вече заради личния стил на Корнелия Нинова социалистите се превърнаха не само в по-многобройна, но и в по-агресивна, "хапеща" парламентарна опозиция. Забелязва се "хъс" за битка, няма страх да се удря и да се понасят удари – необходима предпоставка да се внуши обществено доверие, че партията има кураж и готовност да управлява.
Само за шест месеца БСП направи повече радикални стъпки, отколкото за предишните 15 години. В началото на миналата есен бойкотира частично работата на парламента (макар и с неособено убедителни аргументи). Неотдавна кметовете социалисти напуснаха ръководството на Националното сдружение на общините в знак на протест срещу непрозрачното и несправедливо разпределение на средства от централните власти. А преди дни – в отговор на скандалните поправки в Изборния кодекс – бе взето решение за цялостен бойкот на Народното събрание. Наистина, от ГЕРБ много бързо дадоха заден ход и бе наистина забавно да се слушат обърканите им оправдания. В този смисъл социалистите със сигурност постигнаха важен тактически успех. Но това не отменя ключовия въпрос – а какво по-нататък?
Наред с видимите преимущества наложилият се начин на поведение на БСП има съществени слабости. Най-важната сред тях е липсата на по-дългосрочна политическа стратегия, която да придава смисъл и последователност на отделните ситуационни реакции. Поради това постигнатите поотделно тактически успехи не водят до трайно конкурентно предимство пред основния противник. БСП нанася болезнени удари на ГЕРБ, "пуска му репутационна кръв", но не успява да го повали, сякаш разчита управляващите да паднат сами или да избягат от полесражението. Да не говорим, че липсва най-важното (според класическото определение на сър Базил Лидл Харт) – стратегията трябва да проектира не само спечелването на войната, а най-вече мира след нейното приключване.
Това води до една съвсем конкретна уязвимост в поведението на БСП – липсва яснота за възможната градация на действията, ако предприетата атака не даде очаквания резултат. Не е трудно да се предвиди, че ГЕРБ ще приложат позната тактика – на думи отстъпват ("съобразявайки се с общественото мнение"), а на практика ще се постараят по същество да запазят всички важни за тях изменения, жертвайки интересите на партньорите. В дадения случай е ясно, че не преференциите вълнуват управляващите (това е проблем на ДПС), а механиката на изборната администрация. Следователно вероятното развитие ще се изразява във възстановяване на предишните прагове на преференциите и избор на нова ЦИК (по вкуса на мнозинството), а останалите изменения (ключови за въздействието върху изборните резултати) ще бъдат възпроизведени. Тогава какво прави БСП и колко далеч е готова да отиде?
Сам по себе си бойкотът на парламента е една достатъчно радикална стъпка, но тя би имала ефект само ако мнозинството е истински загрижено за качеството на представителната демокрация. Както ясно се вижда, катастрофалният спад в доверието към законодателната власт въобще не безпокои повечето партии в Народното събрание, тъй като не виждат съществени негативни последици за себе си. Те са готови да доунищожат жалките остатъци от репутацията на този парламент по простата причина, че не виждат в това пречка да попаднат и в следващия.
Тук воплите към "прогресивната международна общественост" нямат никакъв ефект, тъй като нашите партньори са заинтересувани единствено от своите интереси – ако управляващите в България правят необходимото в това отношение, те ще бъдат хвалени и подкрепяни. Лицемерието на ЕНП в това отношение е впечатляващо, но не е изолиран случай. Както забелязваме, дори и ключови фигури от ПЕС, оглавявана от бившия председател на БСП, не се свенят да хвалят Борисов и управляващите у нас. Нищо лично, просто бизнес!
Възможни са още по-радикални стъпки, но те биха означавали БСП наистина да се обяви против наложилата се система като цяло, а не срещу един неин ситуационен фрагмент. Например при потвърждение на подозренията за манипулации на изборните резултати да откаже да ги признае, респ. – да оттегли представителите си (както постъпи албанската опозиция, чиито депутати колективно върнаха мандатите си). Ако наистина претендира да поведе похода за радикална промяна, БСП трябва да е готова да среже пъпната връв със сега действащата система, а това наистина е тежко решение със сериозни последици за конкретни групи и техните интереси.
Дилемата пред социалистите има и друго измерение – дали те са готови да се откажат от участие във властта с цената на компромиси със статуквото. Много вероятно е скоро БСП да се окаже пред труден избор – да влезе в коалиция с ДПС или с ГЕРБ и по този начин да си осигури връщане на власт или да отхвърли априори подобно съглашателство, да остане в опозиция и да се бори за необходимото обществено доверие (или да изчака появата на приемлив партньор). За партия като БСП – след толкова години извън управлението, това би било много болезнено решение, но все пак (в стратегически план) много по-правилно от всяко конюнктурно съглашателство. Не е тайна, че засега има влиятелни среди в социалистическата партия, които не изключват и дори сондират различни подобни варианти.
Истинското изпитание пред БСП е свързано не с готовността да се изричат силни думи и дори не с поведенческите демонстрации на символична радикална опозиционност. Скоро ще дойде моментът на истината и ще стане ясно дали социалистите са готови да преминат своя Рубикон. Истинските промени (за разлика от имитацията на промяна) имат цена и изискват жертви. Ако БСП наистина е готова да застане на страната на народа и да допринесе за премахването на уродливия модел на управление, тя трябва да докаже, че е способна да превъзмогне моментните изкушения на властта, колкото и силни да са те. По този начин ще бъдат опровергани и съмненията в зависимости на отделни нейни ръководни дейци.
А ако остане в границите на декларативната опозиционност, ще понесе неизбежните последици – наред с останалите протагонисти на статуквото. Ситуацията наистина е драматична, хубавото е, че много скоро ще стане окончателно ясно кой кой е.
