Иван Рачев
Ако се вярва на обществените емоции, бликащи и бълбукащи из Фейсбук, настроението ми трябва да отвратно. Също като идеята – да нащракам определен брой изречения за последния хартиен брой на "БАНКЕРЪ" и свидното му отроче "Параграф 22".
Официалната причина за постепенното изчезване на класическия вестник е известна: човечеството живеело в интернет и сред съвременните прозорчета към света – смарт телефоните, таблетите, лаптопите и компютрите, място за мастило и хартия нямало.
Дрън-дрън, бих казал аз. Световната мрежа и "присъдружните" високотехнологични джаджи наистина изправиха журналистиката пред предизвикателството "Промени се или умри!", но… нека не се самозакопаваме предварително. Най-малкото, защото този филм го гледаме – макар и с по-различни сюжетни линии – от век и половина: фотографията щеше да убие изобразителното изкуство; киното щеше да съсипе операта, балета и театъра; радиото трябваше да гилотинира вестниците и списанията; телевизията беше призвана да закопае всичко; видеото трябваше да погребе телевизията и киното…
За да има обективна причина за появата на "дописката" – първо трябва конкретен информационен повод, репортерска находка, журналистическо разследване и т.н.; второ – авторът да има собствен поглед върху "нещата" и да предложи текст, който няма вероятност да се появи в конкурентните медии; трето – текстът задължително да мине през шест чифта ръце и очи: шеф на отдел, дежурен редактор, ресорен заместник главен редактор, коректор, графичен дизайнер, отговорен секретар. А, ако случаят е по-особен – в "игра" влизат и последните три инстанции: главният редактор, собственикът на вестника и неговите адвокати.
Цялата тази хамалогия, при стандартна организация на производствения процес, отнема около четири-пет часа (ако говорим за всекидневник) и към ден и половина (ако става дума за седмичник).
Оттук нататък е още по-просто!
Веднъж излязла на бял свят, въпросната публикация започва да живее свой собствен живот. Особено ако тиражът е от 5000 бройки нагоре. И няма сила, която да я конфискува, промени, подмени или блокира. С две думи – при хартията цензура може да има само до изхода на печатницата. Докато в интернет тази опасност си е константа. Тоест – публикацията може да бъде блокирана, свалена или "редактирана" по всяко време на денонощието и от всяка точка на земното кълбо. Да не говорим, че ако човек разполага с достатъчно пари, за да си купи трима-четирима по-сръчни хакери, съвсем спокойно може да си поръча… еднопосочното заличаване на цялата медия. Барабар с архивите и линковете из търсачките и социалните мрежи.
Но най-важното преимущество на хартията е, че тя дисциплинира. Както журналистите и редакторите, така и потреби… – пардон – читателите!
Оттук нататък става хептен просто!
Няма луд собственик на вестник, който да плаща заплати на 30-40 души, а те да му връщат жеста, като пълнят утрешния брой с преписани или преразказани вчерашни и онзиденшни новини, интервюта или разследвания.
(Всъщност има, но съществуването на подобни издания преследва цели, нямащи нищо общо с журналистиката – омаскаряване на политическите опоненти, орезиляване на бизнес конкуренцията, легитимиране на поръчково прокарани законодателни промени, пране на пари…)
От другата страна, на хартията е същата работа: няма луд човек, който всеки ден да си купува вестник, остарял още преди да бъде отпечатан. Освен, разбира се, ако не му трябва за разни други цели – миене на прозорци, палене на камина или фурна, увиване на буркани и т.н.
И накрая (поне засега) – директната консумация, т.е. всекидневното преглеждане на заглавията и отсяването на зърното от плявата.
Ориентирането в дебрите на едно 56-странично "тяло" (каквото бяха "БАНКЕРЪ" и "Параграф 22" по мое време – август 2001 г. – декември 2007 г.) отнема около 15 минути. А времето за изчитане от кора до кора – около час – час и половина.
Същото упражнение – само че проведено в дигитална среда е абсурд да бъде приключено за по-малко от четири часа. Ако не и повече.
Който не вярва, нека пробва. Ама по-напред – да посмята малко.
В 56-страничното "тяло" има най-малко 132 публикации (средно по две на страница). Тоест – той повтаря операцията "Наплюнчен палец на лявата ръка" 28 пъти и по метода "Четене по диагонал" си избира какво да прочете веднага и какво да си остави за десерт след вечерята.
Хайде сега отворете един сайт с 8 категории (на вестникарски – рубрики), във всяка от които има по 15-16 материала, и започнете да ги разглеждате – категория по категория, заглавие по заглавие. Ако работите с лаптоп или компютър – горе-долу се ядва. Ако обаче сте с таблет или смартфон – жална ви майка, защото половин работен ден си "отгърмява в дефилето", без изобщо да го усетите.
Така че, ако някой се фука как е в час със случилото се по света и у нас, взирайки се в дисплея на телефона или в монитора на служебния компютър, просто не му вярвайте. Най-много да е повисял два-три часа във Фейсбук, да е изгледал няколко сутрешни интервюта в сайтовете на трите големи телевизии – и туй то.
Не по-малко кахърно изглежда самочувствието и на другите, т. нар. спецове – по медии, социология, политология, връзки с обществеността и т.н.
За да е в час с различните интерпретации на едно и също събитие, човек трябва да проследи отразяването му в следните "класически" и "модерни" медии:
Телевизии: официално безпартийните БНТ (1, 2, 3 и 4), бТВ, "Нова телевизия", "Канал 3", "Евроком", "Европа", "България он ер", плюс партийните им посестрими – "СКАТ", "България 24", "Алфа" и "БСТВ".
Всекидневници: "24 часа", "Труд", "Дума", "Земя", "Телеграф", "Монитор" и "Сега".
Седмичници: "Политика", "168 часа", "Стандарт", "Капитал", "Уикенд", "Шоу", "Галерия".
Сайтове: "Медиапул", "Дневник", "Свободна Европа"“, "Фрог нюз", "Дебати", "Фокус", "Бгнес", "Блиц", "ПИК", "Дарик нюз", "Факти" (примерно), плюс специализираните им събратя – "Правен свят", "Де факто" и "Лекс нюз" (право и съдебна власт), плюс…
Трудна работа, нали? Даже… категорично невъзможна! Ако някой успее да ме опровергае, с най-голямо удоволствие ще загубя баса и ще си платя масрафа. Ама няма да стане – вече спечелих десетина облога и съм напред с "мат’риала".
А защо "БАНКЕРЪ" и "Параграф 22" ги НЕМА в ЦЕЛАТА схема (както са казали Ицо Хазарта и колегите му от „Ъпсурд“ по друг повод)? Причината е една и тя е изключително семпла: откак вестникът майка съществува на белия свят (април 1993 г.), той винаги си е бил… и сам войнът е войн. Без "чорбаджията" му да е икономическа групировка или партия, без генерален спонсор, без проектно финансиране или щедри благодетели, пожелали да останат анонимни, живи и здрави.
Или казано в прав текст, от първия до последния си брой, в. "БАНКЕРЪ" се финансирал по възможно най-чистия начин – абонамент, ръчна продажба и приходи от реклама. Без да се налага собствениците му да целуват нечии ръце, крака или други едни "реквизити" на властимащите и властможещите…
Не стана тъй, както я мислех в началото. Да похваля и себе си, и бившите си колеги; да изчеткам бившето си "началство"; да пророкувам светло интернет бъдеще на "БАНКЕРЪ" и "Параграф 22"…
И правилно не стана. Първо, защото с ТОЗИ последен хартиен брой "БАНКЕРЪ" и "Параграф 22" тръгват по нов и далеч по-стръмен път. Нагоре, естествено.
Колкото до второто… Въпреки че от декември 2007 г. се занимавам с разни други проекти, изобщо не се чувствам бивш. И пъпът ми продължава си е там, където го хвърлих преди 17 години – в "Параграф 22"!
На добър ни час!
