Александър МАРИНОВ
Мнозина – искрено или лицемерно – ожалват оглушителната липса на дебати по важните европейски въпроси в навечерието на изборите за европарламент. Донякъде може да се спори относно подобна констатация. Болезненото изостряне на обществената чувствителност по редица хронични нашенски пороци и провали всъщност изразява нарастващата решителност на българите да отхвърлят байганьовщината в синьо-жълт камуфлаж. Ширещата се корупция, злоупотребата с власт, неефективността на институциите, атрофията на политическото представителство – тези и други подобни явления са пълен антипод на иначе доста аморфните и противоречиви представи защо сме в ЕС и какво трябва да очакваме от този път на развитие.
Една от причините у нас да липсва стойностна дискусия за бъдещето на Евросъюза и особено за нашата роля в него е напълно съзнателната подмяна на същността на спора. Щом някой повдигне въпроса защо не можем и дори не искаме да отстояваме своите национални интереси (самостоятелно и в разнообразни тематични коалиции с други членове), незабавно получава етикета на евроскептик (в най-добрия случай), орбанист, евроазиатец или платен кремълски агент. Малката, но шумна и отлично медийно отразявана група на евролоялистите се старае с всички сили да убеди обществото, че единственият път пред нас е да бъдем послушни и да следваме евроатлантическите (по-точно – отвъдатлантическите) повели. Или, както се изрази един бивш служебен министър, „българският национален интерес е в това да сме лоялни съюзници“.
Когато ни приемаха в НАТО, по инициатива на евроатлантик №1 Соломон Паси раздаваха специален сувенир – фланелка, отпред на която до герба се мъдреше надписът „Обектът се охранява от НАТО“. Тогава посъветвах притежателите на тази безценна вещ да я пазят до приемането ни в Евросъюза, за да изпишат на гърба „Обектът се изхранва от ЕС“. Тогава идеята, че ще бъдем едновременно галеници и храненици, беше популярна. За нещастие (или за щастие), днес тя напълно се спихна.
Целенасочено налаганата послушковщина доведе до трайното налагане – на теория и на практика – на постулата, че единственото, което България трябва да прави, е да дава, каквото й поискат, и да взема, каквото й дадат. У нас вече 10 години се вихри философията на „усвояването“. Както казваше един иначе интелигентен човек по повод на предстоящия първи програмен период на членството ни, „само да влязат тези 7 милиарда в страната и животът ни ще се преобрази“. Животът наистина се преобрази до невиждано благоденствие, но не на мнозинството от българите, а на шепа „усвоители“. Сектата на „лоялните съюзници“ се оказа престижен клуб на хора, представяни за „богатите и успели българи“. Първото със сигурност е вярно, второто зависи от ценностната координатна система.
Днес се е наложил един порочен начин на мислене и действие – че ние трябва да се задоволяваме да правим това, за каквото ЕС ни дава средства, но не бива да се опитваме да влияем върху решенията за какво трябва да са предназначени общите европейски пари. Страната ни, икономиката, общественото развитие станаха заложници на правилото „ще правим това, за което Европа дава пари“. Останалото няма значение – няма такива неща като национални ценности, стратегически цели, съобразени с нашите интереси и приоритети.
И започна едно „усвояване по учебник“. Парите за развитие на селските райони, например, отидоха за стадиони и спортни площадки в села със средна възраст на населението 65 години. Или за стотици къщи за гости, в които единствените „гости“ бяха прикритите зад подставени лица собственици. И това щеше да продължава до безкрайност, ако, за щастие, усвоителите не бяха толкова алчни и глупави едновременно.
До неотдавна мнозина вярваха, че тази уродлива практика е резултат на преднамерена злоупотреба с иначе добре разработени и по принцип носещи просперитет европейски политики. Но и тук назрява промяна – чуват се все по-силни и аргументирани мнения, че самият механизъм на еврофондовете и тяхната реализация чрез т.нар. оперативни програми е прокорупционно конструиран. В тази хипотеза има логика – иначе трудно можем да обясним как необезпокоявана процъфтя мощната индустрия на усвояването със свои добре очертани „бял“, „сив“ и откровено „черен“, т.е. криминален сектор. Във време, когато чупим рекорд след рекорд в дъното на класациите на ЕС и за една трета от българите е проблем да си купят хляб, „еврофондовската аристокрация“ лапа пасти. Историята показва докъде води подобно самозабравяне.
Истински необходимият на българското общество дебат е именно за това – защо сме член на ЕС, какво искаме да постигнем, как да влияем върху решенията в европейските институции, отчитайки скромните си възможности. На тези въпроси трябва да отговорят партиите и кандидатите за предстоящите евроизбори. Но искрено желание да се говори на тази тема няма. Както няма и воля сериозно да се осмисли периодът на досегашното ни членство. Тези, които досега са смукали от създадените порочни механизми, искат да продължат, а уж непримиримите им противници – просто да заемат апетитното място.
Необходимо е да признаем, че последователно провежданата линия на насаждане на чувство за безпомощност и апатия досега даваше добри резултати. Повечето хора са привикнали към мисълта, че по нормален начин „европейски проекти“ не се печелят, поради което няма смисъл да се кандидатства, ако нещата не са предварително опечени. Който иска да спечели, влиза в играта по тези уродливи правила. Останалите махат с ръка и псуват Европейския съюз, но, както добре знаем, когато си отидат отвратените, остават отвратителните.
Крайно време е да вземем нещата в свои ръце. Нереалистично и неморално е да очакваме нашия батак да бъде разчистен от някой в Европа. Спасението не е в някакъв кралимарковски европейски генерален прокурор, а в целенасоченото усилие на българската нация да промени из основа порочните практики и излекува болните институции. Нужна е генерална промяна, насочвана от дългосрочна, стратегическа перспектива. Всичко, което се прави от българската държава, следва да е подчинено на една първостепенна цел – добруването на възможно най-голяма част от българския народ. Пътят, който не води към постигането на тази цел, не е път към храма.
В частност, през този тест трябва да преминат и намеренията за по-нататъшното реализиране на членството на България в Европейския съюз. Разбира се, че спорът не е дали да останем или да напуснем съюза – такава безумна алтернатива няма, но същото толкова е безумно да продължаваме с настоящото „номинално членство“. Истинският въпрос, който трябва да зададем без срам и без страх, е – доколко еврочленството прави живота на мнозинството от българите по-добър и какви са перспективите в това отношение. И ако отговорът не е лицеприятен, единственото разумно и отговорно поведение е да назовем причините и да променяме завареното положение. Ако ние не се захванем да формулираме и защитаваме нашите ценности, цели и интереси, няма кой друг да го направи.
Българите не желаят повече участието ни в ЕС да бъде сведено до сигурна еврохранилка за шепа самозабравили се тук и сервилни навън властници и техния помощен персонал. С или без иницииран от политиците предизборен дебат по темата, те скоро ще изразят своята позиция.
