Повечето днешни популисти имат изненадващо силен усет за икономическа дисциплина, споделя в личната си позиция за "Файненшъл таймс" Дейвид Любин – главен икономист за развиващите се пазари в "Ситигруп", публикувана на 15 юни. В нея той излага причините (според него) за това ново и коренно различно поведение в сравнение с типичното за 70-е години на миналия век.
Преди почти 30 години (през 1991-а) Рудигер Дорнбуш и Сабестиан Едуардс публикуваха книгата "Макроикономика на популизма в Латинска Америка". Изводите им тогава бяха, че икономическите политики на лидерите – популисти са абсолютно безотговорни. Техните правителства, заслепени от целта да се справят със социалната несправедливост, се впуснаха в разточителни харчове, без да се притесняват от бюджетните ограничения или от изчерпването на валутните резерви. Заради това пренебрегване на основната икономическа логика политическите им експерименти приключиха зле, с комбинация от инфлация, отлив на капитали, рецесия и фалит. Чили на Салвадор Алиенде през 70-е години на миналия век и Перу на Алан Гарсия през 80-е са типичните примери за подобно ирационално поведение.
В наши дни обаче макроикономиката на популизма изглежда съвсем различно. Разбира се, не липсват политически лидери, чиито политики са в по-малка или по-голяма степен копия на споменатите им предшественици от ХХ век. Един от тези наследници е Доналд Тръмп и данъчните му упражнения в края на цикъла на растеж, които са лишени от икономически смисъл. Другият е Реджеп Ердоган. Но много по-интересен феномен е очевидното увеличение на броя на лидерите популисти, чиито икономически политики са забележително дисциплинирани.
Да вземем премиерът на Мексико – Андре Мануел Лопес Обрадор. От гледна точка на фискалната му политика – изключително странно е, че за отявлен критик на неолиберализма той е абсолютно пестелив. Тазгодишният му бюджет е разчетен за първичен излишък (преди плащането на лихвите) от 1% от БВП, а за 2020-а е планирано увеличение на този излишък до 1.3% от БВП. Лопес Обрадор подкрепя автономията на централната банка и поне досега цялостната му макроикономическа рамка е всичко друго, но не и революционна.
Виктор Орбан
Унгарският премиер Виктор Орбан е друг пример за консервативен популизъм. Под неговия надзор бюджетният дефицит на страната се сви значително, което помогна за редуцирането на натрупания публичен дълг от 74% от БВП през 2010-а (когато пое управлението на държавата) до 68% от БВП през миналата година.
Акцент върху фискалното въздържание се открива и в Полша, където лидерът на управляващата партия "Право и справедливост" – Ярослав Качински, ръководи публичните финанси с достатъчна дисциплина през последните години и успя да намали съотношението на публичния дълг към БВП под 50% през 2018-а. Това се случва за първи път от 2009-а досега.
Очевидният въпрос е какво се е променило през десетилетията след отпечатването на цитирания в началото труда на господата Дорнбуш и Едуардс?
Един от отговорите е, че днешните популисти се стремят да разчитат на националния стопански потенциал и това ги насърчава да избягват обвързваща зависимост от задграничния капитал. След като тази цел бъде постигната чрез стриктен контрол върху макроикономическата политика, се предотвратява и нарушаване на фискалната дисциплина, респективно се ограничава чуждестранното влияние. Или, обяснението в случая е, че сегашните популистки лидери виждат врага не у дома, а извън страната си. За това са виновни силите на глобализацията и в частност – световния капитал, създаващ проблеми на управниците, за които да разчитат на собствените си сили е единственият начин да държат на разстояние чуждото влияние.
Този мотив помага да се обясни защо господин Орбан побърза да погаси държавните задължения към задграничните кредитори и вместо на тях да разчита на облигациите, които продава на унгарските домакинства, за да финансира националните дефицити. При това, въпреки че унгарските дългови книжа имат по-високи разходи за обслужване, отколкото задграничните.
Подобен е и случаят с полската "Право и справедливост", която настойчиво съкращаваше чуждестранните вложения в полски държавни облигации. Задграничните инвеститори в момента притежават едва 26% от полския правителствен дълг срещу 40% през 2015-а.
Владимир Путин
Ако обобщим наблюдаваните практики – сред мнозинството днешни популисти се наблюдава размиване на разликата между популизъм и национализъм. И националистите желаят да държат настрана останалия свят което надделява над импулсите им да харчат пари. Перфектният пример за този инстинкт е руският президент Владимир Путин: без да е непременно популистко, правителството му осъзнава необходимостта да харчи по-малко държавни пари и да създава солидни финансови буфери. Да разчита на собствените си сили е икономическата мания на руския кабинет и модел за другите държави, които искат да се изолират от международните финанси.
Една от причините за новата макроикономика на популизма е историческото наследство от икономически катастрофи. Всеки популист – лидер на държава, в която финансовите кризи са част от живата памет – както е в Мексико, Унгария и Русия, би дал мило и драго да застане на страната на консерватизма от страх да не повтори грешките на предшествениците си.
Другата причина популистите да изглеждат по-различни днес в страни като Полша, Унгария, Мексико и Русия, е до голяма степен щастливата случайност. Унгария и Полша например са с отлично географско разположение: след като станаха част от Европейския съюз, те получиха финансови трансфери от Брюксел в размер на средно 3-4 процента от БВП през последните няколко години, така че популизмът в тях е солидно подкрепен от членството им в общността. Господин Лопес Обрадор се радва на наследената от предшественика му здрава макрополитика в съчетание с растящата икономика и ниските лихвени проценти на САЩ. Русия пък има късмет с горивата, които изнася и постъпленията от тях, на които разчита.
Проблемът с щастието обаче е, че то може и бързо да отлети. Така че времето да се зарови старата макроикономика на популизма все още не е настъпило.
