Александър МАРИНОВ
Темата за олигархията, „превзела” държавата, се превърна в „градска” легенда на прехода, а прословутите олигарси се обявяват за универсални виновници за повечето пороци и беди на днешното ни общество. В това наистина има голяма доза истина, но портретът на тези злодеи често е рисуван неясно и дори неточно. Защото у нас олигарси има, но те не са там, където обикновено ги локализират.
Няма да влизаме в теория, но все пак нека припомним, че олигархията представлява неприемливо, уродливо срастване на големите пари с политическата власт, при това – недемократично и користно упражнявана политическа власт. За разлика от историята за кокошката и яйцето, тук е възможно и необходимо да се изясни откъде е тръгнал и как се е развил този процес у нас.
Всъщност, една интересна особеност на българската олигархия е, че през годините се получи пълна „смяна на местата” (ако направим аналогия с известната комедия с участието на Еди Мърфи). В началото на прехода „хората с парите” се опитваха не без успех да си купуват политическо влияние, за да провеждат своите често съмнителни делови начинания. Така бяха завладени „входа и изхода” на държавните предприятия, процъфтя кредитното милионерство, така тръгна и българската приватизация. Някой плащаше на определени политици и получаваше това, което си пожелае.
С течение на времето по-могъщите бизнесмени започнаха да се изкушават да имат свои „парламентарни групи” (често включващи депутати от различни партии) и дори да се занимават с политическо инженерство. Един от късните и твърде злополучни примери за последното е възходът и падението на Николай Бареков и неговата „партия”, която ще остане вероятно едновременно най-скъпия и най-неефективния продукт на въпросния инженеринг.
Постепенно обаче политиците почувстваха силата си и разбраха, че в деформираната българска квазидемокрация политиката и подчинената от нея държава диктуват пътя на парите, а не обратното. Така започна смяната на местата – няколко политици станаха истински олигарси, а „най-богатите българи” (или поне мнозинството от тях) се превърнаха в посредници при пълненето на офшорните сметки на политиците.
Фактически тези, които в очите на обществото имат огромна финансова мощ, са просто „наемни работници” на политическото задкулисие. Логиката е много проста: държавата ежегодно разпределя десетки милиарди, като решенията за тяхното насочване се вземат от тесен кръг политици, при това де факто не подлежащи на контрол – нито от обществото, нито от партиите си (за това ще стане дума по-нататък). Достатъчно е да проследим как функционира най-мащабният механизъм за постоянно източване на държавата – обществените поръчки. Обществена тайна е, че фирмите, получаващи големи обществени поръчки, връщат обратно на взелите „правилното” решение 30-40 на сто от стойността (а понякога и повече). Именно поради тази причина съответната работа е некачествена, но тук кръгът се затваря – лошото изпълнение трябва да бъде прието и одобрено от държавата, а това означава – от същите тези политици. „Големите бизнесмени” са просто едни заложници – както на политиците „отгоре”, така и на всички надолу по веригата, нищо, че парадират с луксозните си имоти, коли и любовници. Истината е, че повечето от тях са напълно зависими от политиците-олигарси, които чрез контролираните от тях институции и медии могат да смачкат всеки бизнесмен, независимо от личното му богатство (ако не си плаща).
Интересен е въпросът как политиците (не всички разбира се) се превърнаха в олигарси. Всичко започна в периода – някъде в края на 90-те години – когато установихме, че в разрез с принципите на демокрацията членовете и дори колективните органи на партиите вече нямат реални инструменти за контрол върху погрешните или користни решения на ръководителя, който уж е „пръв сред равни”. А до какво води безконтролната власт е добре известно. Тази диагноза стана валидна за цялата българска партийно-политическа система, или поне за преобладаващата част от нейните елементи, които притежават цялата политическа власт и я упражняват от името на народа, но в своя изгода.
В съвършен синхрон със задълбочаващите се деформации и провали на изграждащата се пазарна икономика, българските партии се превърнаха в „ЕООД-та” за политическа употреба – еднолични търговски дружества с ограничена отговорност, в които (за разлика от истинската пазарна икономика) не „клиентът”, а принципалът е винаги прав.
Ненормално високото ниво на авторитарност и персонифициране на българските партии наистина е значим болестен процес, но той не би имал такъв поразяващ ефект, ако не бе „скачен” с другите две характеристики – превръщането на партиите в инструменти за директно правене на големи пари в съчетание с липсата на каквато и да е реална (което означава преди всичко лична) отговорност за последиците от ръководната политическа дейност.
Едно от логичните обяснения за неуспеха на намирането на по-добър баланс на права, задължения и отговорности между едноличните и колегиалните ръководни органи е българската политическа традиция и политическата народопсихология на българина. Това обаче не е оправдание за процесите, започнали скоро след началото на прехода.
Българските партии, най-вече системните, се превърнаха в особени инвестиционни посредници, търгуващи с власт и влияние с цел бързо възвръщане на инвестициите в политиката, при това с огромна печалба, невъобразима в нормалната стопанска дейност. Партиите и техните ръководства вече мислят само за пари, а не за идеи, ценности и политики. Това личи от особеното старание, с което вграждат и защитават ревностно съответните партийни права и привилегии – партийни субсидии, несравними с тези в Европа, медийни привилегии, ползване на имоти на символични цени, квоти, политически патронаж при назначенията в публичния сектор, откровен рекет над бизнеса с помощта на държавните институции, лобистко законотворчество.
Този процес на деградация на българските партии придоби плашещи темпове и уникален мащаб, защото у нас лицата, чиито решения имат най-големи последици за държавата, нацията и хората, носят най-малка отговорност. Нека го кажем направо – те не носят никаква реална отговорност, защото могат да бъдат подложени на някакво преследване не поради незаконни, противоречащи на публичния интерес действия, а само ако са нарушили закона на глутницата или са се превърнали в заплаха за някои свои „побратими”.
Този възел няма разплитане, той може само да бъде разсечен, и то не изведнъж, а чрез няколко последователни удара. Преди всичко, българското общество трябва да принуди лицата и органите, натоварени с публично доверие, а затова – и с власт, да носят реална и пълна отговорност за делата си. След това ще стане възможно да се „оперира” зловредното срастване между политика и пари. А накрая, когато от политическото ръководство не само не се печелят лесни и бързи пари, а за него се носи и реална отговорност, ще дойде времето на автентичните лидери, които да заменят самоназначилите се партийни вождове.
