Петък вечер е, но не сте в бар, както подобава. Търсите какво да предложите на вашите гости от чужбина, които кацат само след няколко часа, за да прекарат уикенда в София.
Студенти са по изкуства, затова избирате Националната галерия – българският „Лувър” – „Квадрат 500”, както ви е най-лесно да им го рекламирате. И не само на вас – и Вежди Рашидов го нарече така през 2013 година. Тогава, по програмата „Регионално развитие”, се вложиха 28 млн. лева в трансформацията на бившия ВМЕИ „Ленин” и сградата на Националната галерия за чуждестранно изкуство в „Квадрат 500”.
Тъй като не се сещате обаче веднага кой е българският еквивалент на „Мона Лиза”, отваряте сайта на галерията. Бързо намирате различните му колекции и сред тях – „Европейско изкуство XV – XX век”. Бинго! Първата картина, която виждате в поредицата, е Salvator Mundi (Спасителят на света)! Датирана е около 1500 година и е на Джовани Болтрафио! Тъкмо това ви трябваше: ученик на Леонардо да Винчи, чиито картини на няколко пъти погрешно са били приписвани на великия му учител, като „Мадона Лита”, например. Освен това и за Salvator Mundi – най-скъпата картина, също датирана около 1500 година и продадена през 2017 г. за 450.3 млн. долара, се носеха слухове, че не е на Леонардо да Винчи, а на Болтрафио. На всичко отгоре, ако преди дни се появи сензационната новина, че учените са разгадали тайната на най-скъпия шедьовър – изобразеният Исус Христос не държи стъклено кълбо, а куха сфера, то и при „Спасителят на света” на Болтрафио има любопитен елемент. Земното кълбо, което държи, е наистина в духа на времето! Според учени най-старият глобус, създаден в западния свят, е този на Мартин Бехайм от Нюрнберг, от 1492 година.
„Въоръжен” с тези аргументи, нямате търпение да покажете на чужденците шедьовъра в „Квадрат 500”. Но уви, в отредените за „Европейско изкуство XV – XX век” зали, с дъх на соц, няма и следа от Salvator Mundi. Няма и схема с разположението на конкретните картини, камо ли аудиогид на различен език, който да ви разказва какво разглеждате. А служителят, нает да пази картините, съсредоточено си пише по телефона, седнал на стол в единия край на залата. Добре че конкурсът за директор на Националната галерия, проведен през ноември 2019 г., не бе спечелен от Филип Зидаров. Той обяви по време на събеседването с изпитващата комисия, че подобна гледка – на незаинтересовани служители – ще е немислима в галерията. А когато питате човека с телефона къде е Salvator Mundi на Болтрафио, не изглежда никак развълнуван, че ще ви упъти към „Мона Лиза” на „Квадрат 500”. Вяло ви отговаря: „Вижте на втория етаж”. Принципно там е мястото, отредено за българско изкуство. Каква изненада обаче, когато тъкмо там виждате „Луцифер”! А с какво е известна картината на германския художник Франц фон Щук от 1891 г., изобразяваща падналия ангел със свити крила, взрял сатанинския си поглед във вас?
„Тази картина много пътува. Имате късмет, че я виждате” – обяснява жената – пазителка. Тя няма стол. Непрекъснато обикаля. Дебне посетителите да не снимат картините със светкавица. Естествено, права е – на няколко места има липсващи картини, защото в момента се реставрират. Не че затова най-виновни са светкавиците. Помним как през февруари 2017 г. заради авария в климатичната инсталация на „Квадрат 500” повече от десет картини бяха аварийно укрепени. И сега „Луцифер” е поставен между два радиатора и до специална инсталация, които поддържат подходящата температура и влажност на въздуха. Дразнещото е, че на едни места, където липсват картини, са поставени техни снимки, а на други – просто са опънати бели листове, на които пише, че произведението се реставрира. Но и сред тях не е работата на Болтрафио. Служителката ви отпраща отново там, откъдето сте тръгнали. Уморително и обезсърчително. А няма къде една вода да изпиете, камо ли да обядвате… „Квадрат 500” не се разглежда на един дъх – представлява две сгради на по четири етажа. Общо 28 зали.
Освен това на кого да се оплачете, че на Salvator Mundi са му пораснали крака? Когато се създава „Квадрат 500”, отговарящите за чуждестранното изкуство са 45 души, но четири години по-късно – през 2017-а след прехвърлянето на реставраторите към направление „Българско изкуство”, остават петима – по един, отговарящ за „Азия и Латинска Америка“, за „Африка”, за живопис от Източна Европа, за „Скулптура” и за фонд „Западна Европа”. Тъй като Националната галерия е с делегиран бюджет, директорът не е задължен да обявява нови бройки. А дали изобщо има намерение да го прави?
В концепцията на предишната директорка Слава Иванова за периода 2015-2020 бе заложено „Инвестиране в специалистите и служителите”, но без да се увеличава щатът – само „подобряване на условията на труд и обезпечаване на необходимата техническа база и осигуряване условия за професионално израстване и развитие: езикови и компютърни курсове, организиране на научни срещи, семинари, конференции, представяне на научни публикации в залите на галерията”.
И сегашната директорка Ярослава Бубнова, спечелила последния конкурс в края на 2019 г., не предвижда в концепцията си трайно увеличаване на специалистите в отдел „Европейско изкуство”. В кадровите си стратегии е заложила: „развиване на „новите“ музейни професии: куратори, мениджъри на проекти, организатори на финансиране, специалисти в монтажа, осветлението, мултимедията и т.н.; мотивиране на служителите чрез система за атестации и нефинансово поощряване; програма за стажанти от страната и чужбина; мотивиране на доброволческата работа”.
Вероятно и двете директорки не са искали да дразнят комисията от изпитващи с раздуване на разходите за заплати. От друга страна Националната галерия не публикува финансови годишни отчети за свършената дейност и изразходените средства. Публично достъпният отчет е за 2017 г. – там в едно изречение е записано, че заплатите на служителите в Националната галерия са били увеличени два пъти и средното възнаграждение на специалистите вече е 904 лева. Толкова. А дали по някакъв начин и Светла Иванова, и Ярослава Бубнова са мислили за търсене на допълнителни източници за финансиране? В концепцията си (изискана по ЗДОИ) Светла Иванова е записала:
„Финансиране по международни програми и проекти за различни дейности и за осигуряване на съвременни технически съоръжения в музея; установяване и утвърждаване на договорни отношение с по-широки финансови рамки с туроператорските организации и хотелските вериги; въвеждане на регулатор – Борд на попечителите и промяна в начина на финансиране; трайно увеличение на приходи от стопанска дейност и билети”.
От отчета от 2017-а се вижда, че нищо подобно не се е случило. Ярослаба Бубнова предвижда финансова стратегия в концепцията си: „Формиране на „Съвет на настоятелите“ и мотивиране на даренията; колаборация с туристически агенции и участие в туристически панаири за увеличаване на броя посетители; лобиране за промени в Закона за меценатството и други закони, подпомагащи финансирането на Националната галерия”. Новата директорка обаче има едно предимство – завещаните над 1 милион и 770 хиляди лева от живялата в Австралия българка Маргарита Занеф. Дарението бе направено по време на управлението на Светла Иванова и за това тя нямаше как да го включи концепцията си. Но и Ярослава Бубнова не е разписала черно на бяло в какво смята да го вложи. Устно обаче и двете са заявявали, че средствата ще бъдат за нови произведения.
Най-вероятно затова Salvator Mundi на Болтрафио смъртно се е обидил. И е избягал.
