Срещаме коронавируса с тантелмерки!

Учениеналетище София за болни от коронавирус

Две са най-популярните  ни поговорки, подходящи за предстоящия (все още) „гастрол“ на коронавируса у нас: „Страх лозе пази“ и „На страха очите са големи!“ Въпреки че и най-възрастният българин би трябвало да знае посланията им от дете, това по никакъв начин не си личи. Особено днес, когато цивилизацията е изправена пред поредното наказание свише, познато и като COVID-19.

Симптомите на заболяването са засечени в китайския град Ухан в началото на декември 2019 година. Днес – два месеца по-късно – вирусът е плъзнал по целия свят и сее смърт и страх, без да се съобразява с големината на държавите, с икономическата им мощ или пък с етническия състав и стандарта на живот на населението им.

Какво се случва по света – знаем. Хората бачкат, та пушек се вдига. Без да се делят на управляващи и опозиция, на бели и цветнокожи, на бедни и богати.

Какво се случва у нас – можем само да предполагаме. Защото, като изключим създаването на прословутия кризисен щаб и скандала около плащането на 14-дневната „доброволна карантина“, – останалото е пълен мрак. Като под „останалото“ трябва да се разбира… всичко, което отдавна би трябвало да е свършено.

Пример първи: В България има над 400 болници, но само пет от тях разполагали със специално оборудвани и изолирани помещения, в които да бъдат настанени потенциалните носители на вируса. Като свой плюс, съответните власти изтъкват аргумента, че те били разположени в градовете с летища – София (два броя), Пловдив, Варна и Бургас. Прекрасно, но какво прави „туземното население“ около градовете с пристанища и жп гари, на които спират международни влакове? Или на населените места със сухопътни гранични пунктове?

Всъщност, след като само тези пет болници имали инфекциозни „изолатори“,  досега къде и как са „прибирани“ и лекувани болните от жълтеница, скарлатина, едра и дребна шарка, морбили и т.н.?

Пример втори: По аптеките нямало предпазни маски и латексови ръкавици. Паниката развързала кесиите и скъпоценните артикули изчезнали светкавично. Е, пита се в задачата, „Защо никой досега не се сети да бръкне в неизчерпаемите „килери“ на Агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“? Със сигурност те би трябвало да имат подобни животоспасяващи изделия, тъй като това им е работата: в случай на нужда (война, природни катаклизми или епидемии) да запълнят – поне на първо време – дупките, познати като  дефицит и черен пазар.

Трети пример: Аерогарите вече били оборудвани с термокамери, а пък сухопътните граници в най-скоро време щели да бъдат оборудвани. Така че всички трябвало да спим спокойно. Спим ний! Ама и питаме, без отговор да искаме, защото си го знаем. Защо, например, сухопътните и водните гранични пунктове не бяха „тапицирани“ с термокамери още преди две петилетки, когато избухна войната в Сирия и мигрантския поток заля Европа? Ами морската граница какво ще я правим, след като гемиите и яхтите на трафикантите могат да спрат и разтоварят където си искат?

Четвърти пример: контролът върху вноса на месо. И той бил толкова строг, че от години българинът едва ли не яде само родна мръвка, пасла в Родопите или Стара планина. Бурен смях, неусетно преминаващ в неприличен кикот. Особено по адрес на охладените меса, каймите и сурово-пушените колбаси. Освен че етикетите им са някакви съкратени варианти на Менделеевата таблица, никой не знае откъде идват суровините за тяхното производство. За сметка на това обаче открай време е известно, че съществуват стройни престъпни организации, които купуват „разфасован добитък“ от Азия и Африка, препакетират го в подходящи опаковки и го внасят като произведено в Европейския съюз, Аржентина, Бразилия и т.н.

Пети пример:  Както се вижда от карето „Вие (не) питате, ние отговаряме“, единствената панацея е личната и обществената хигиена. Няма какво да се срамуваме от истината: милата ни татковина отдавна не е земен рай, а бездънно (все още) сметище. В което всеки се чувства длъжен да изхвърля, каквото си иска, където му скимне. Не само стари долапи и дюшеци, а и трупове на домашни любимци, остатъци от ловни трофеи и т.н. По едно време екарисажите бяха седем-осем, но днес никой не знае колко са останали и кой въобще се сеща да закара там труповете от задния двор или селската чарда. За инсенератори, лиценцирани да горят медицински отпадъци е по-добре да не отваряме приказка.

Даааа, за съжаление светът отдавна си е събул потурите, докато ние все още си шляпаме с цървулите. Но не класическите български цървули от щавена свинска кожа, а гумени изделия, произведени в Китай!

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Къде планирате да прекарате лятната си почивка това лято - на българското черноморие или в чужбина?

Подкаст