Има едни изхабени политици от 90-те години на миналия век, които основно се занимават с писане на декларации и позиции. По важни – според тях – проблеми, на които инак никой не обръща внимание. И затова те – извънпарламентарните опозиционери – продължават да си ходят по жълтите павета. Не само, защото друга настилка не познават, а и поради още една причина: сякаш ги е гнус да се гмурнат сред народните маси и да се ръкуват наред с обикновените обитатели на дълбоката глуха провинция. Без изобщо да осъзнават, че се въртят в омагьосания кръг "Колкото по-малко – толкова по-малко!" Нещо, като девизът на Мечо Пух, но с обратен знак.
Колкото и обитателите на дясното пространство да не искат да си признаят, те отдавна би трябвало да са извлекли поне една поука от присъствието на "червената столетница" в политическия ни живот: кой каквото и да прави, в каквато и посока да се отцепи, колкото и хора да поведе със себе си, партията кърмилница винаги е на своя пост – като побит камък!
Дали ще се казва работническа, работническо-селска, комунистическа, социалдемократическа или социалистическа – няма никакво значение. Как ще се титулува лидерът –
вожд и учител, велик кормчия, първи или генерален секретар,
председател или бащица – също. Важно само едно: Тя да е на барикадата, перчемът ѝ да се ветрее, а ризата – винаги готова за раздиране пред вражеската амбразура – снежно бяла, току що опрана и огладена!
Ето този принцип не успяха да проумеят и "люспите", заради които т. нар. носител на новото – Съюзът на демократичните сили (СДС), се разпадна на съставните си части далеч преди да влезе в тийнейджърска възраст. И то се разпадна с такава сила, че днес никой вече не помни нито колко са били съставните му части, нито как са се казвали…
Отцепниците от БСП (и през онези смутни и мътни години на преход, и в по-нови времена) – като се започне от Алтернативното социалистическо обединение (АСО), мине се през "Българската евролевица" (БЕЛ) на Александър Томов и „Движение 21” на Татяна Дончева, та се свърши с АБВ-то на президента Георги Първанов – и те така:
танцуваха по един сезон и потънаха в небитието.
Просто защото левият електорат се оказа по-консервативен и… по-злопаметен. А и те не успяха да предложат нищо по-различно, въпреки напъните им за модерност и съвременност. Всяко пристъпване в дясното пространство ги поставяше на скамейката на предателите, всяко омешване на шапките с либералното водеше до същия ефект. Е, успяха да съхранят тук-там по някое гнездо на привърженици и симпатизанти, но освен с избирането на няколко селски кмета и на две-три шепи общински съветници, други основания за хвалби не се виждат и чуват.
Оказа се, че острият език и злъчните критики на Татяна Дончева са недостатъчни за нещо повече от преминаването на заветната 1-процентова бариера и обзавеждането с държавна субсидия. И то толкова недостатъчни, че от регистрирането на партията ѝ "Движение 21" – през 2011 г. – парламентарната трибуна не се е приближила до нея дори на три ръце разстояние.
Колкото до АБВ-то на Георги Първанов… Дали някой още помни, че в разгърнат вид партията се казва "Алтернатива за Българско Възраждане"?
Тази организация се пръкна на бял свят през 2014 г., след разрив между бившия лидер на БСП и два мандата президент – Георги Първанов, и тогавашния председател на БСП Сергей Станишев. Заедно с Първанов, от столетницата си тръгнаха и доста качествени професионалисти, почувствали се несигурни за кариерното си израстване на "Позитано" 20. Много скоро обаче
те осъзнаха, че са заложили на куция кон.
И толкова чевръсто зарязаха голямата политика, че вече дори и имената им човек трудно може да си спомни.
Странно е, но бащата на АБВ – Георги Първанов, също потъна вдън земя. Що се отнася до сегашния лидер на партията – Румен Петков, той продължава да е верен на себе си: повече медийни фойерверки, отколкото рационални управленски идеи и адекватни обществени позиции.
Така че фактите са си факти: от началото на кризата с коронавируса, откъм левия политически спектър се чува единствено гласът на БСП.
В дясното пространство положението е също толкова трагично.
Зелевият кочан, наричащ се все още СДС
и оглавяван от ексземеделския министър в служебното правителство на Софиянски – Румен Христов, пристана на ГЕРБ и почти напълно се претопи в партията на Бойко Борисов.
Другата дясна формация, която имаше някакъв авторитет – ДСБ, след неудачното си участие в няколко кратковременни „сини” и „реформаторски” коалиции, вече е със затихващи функции. Независимо от абстиненцията, в която влезе след обединението с „Да, България” на Христо Иванов и "Зелените" на Владислав Панев.
Също като "Движение 21" на Татяна Дончева и АБВ-то на Георги Първанов, заявката на „Демократична България” беше амбициозна. Цели две години и кусур. Днес обаче всичко си е като преди:
има повод – има декларация, няма повод – мълчанието е злато!
Колкото до каузите им, дефиницията им само една: клишета, които отдавна не впечатляват т. нар. широки народни маси! Борба с комунизма, долу Русия на Путин, смърт на проекта АЕЦ „Белене”, по-малко държава в бизнеса, върховенство на закона…
Отдавна никой не се вълнува дори от идеята на Христо Иванов да реформира държавното обвинение чрез кардинално орязване на правомощията на главния прокурор! Да, той, партията му и коалиционните им партньори успяха да мобилизират част от инакомислещите хора и да ги изведат на улицата в знак на протест срещу избора на Иван Гешев. От тогава обаче минаха три месеца, а широката общественост…
Ами нищо не знае широката общественост: нито защо
без съдебна реформа няма демокрация,
нито защо прокуратурата не трябва да е в съдебната система, нито как да се борим за върховенство на закона, след като прекрасно знаем кой и по чия поръчка е писал и приел този закон (образно казано).
И още нещо интересно. В декларации и позиции до медиите, и „Демократична България”, и другите десни отломки като „Движение България на гражданите” на Меглена Кунева, дават указания какво трябва да направи правителството в сегашната ситуация. Никъде обаче не казват какво биха направили те, ако цялата власт е в ръцете им.
Разликата е деликатна, но за сметка на това – фундаментална! И понеже на т. нар. извънпарларламентарна опозиция ѝ е много удобно да не я забелязва, Бойко Борисов е обречен на доживотен мандат. Защото, като изключим БСП, която тепърва трябва да си отреже опашката, ГЕРБ дали има друг партиен "душманин"?
