Проф. Янчев, вие имате сериозни изследвания и две монографии по темата за армията, обществения ред и вътрешната сигурност в миналото. Как съпоставяте днешната обстановка у нас с исторически събития от следосвобожденската ни история?
Съобразно обстановката, по-скоро ми се ще да бях съвременник на онази България от края на 19 и началото на 20 век, отколкото на сегашната от 21 век. Казвам го от гледна точка на опита в Княжеството и след това в Царството по изграждане на правила, регламентиращи реакцията на държавата в извънредни и ли кризисни ситуации. Те са разписани през 1900 г. в два правилника. Единият е за съдействието, което войската оказва на гражданските власти, другият е временен правилник за действието на армията във военно положение. Предвидено е, когато се налага използването на армията за опазване на обществения ред и вътрешната сигурност, тя да бъде привеждана в действие или по искане на местната административна власт, или на върховните държавни институции. Важността на тези проблеми проличава през 1911 г., когато се променя Търновската конституция и в нея влиза специален член 73, в който ясно е посочено кога, при какви обстоятелства и кой има право да обяви военно положение.
Има ли разлика във формулировките по въпроса между Търновската и сега действащата конституция?
Има както прилики, така и разлики. Общото е, че те не допускат нарушаване на граждански и политически права, в случай на обявяване на военно положение – терминът извънредно положение тогава не съществува. Плюсът на Търновската е, че тя изрично подчертава при какви обстоятелства се обявява то. И те са: външно нападение, заплаха от въоръжено въстание с цел промяна на държавното устройство и природни бедствия. В наредбите е посочен редът за съдействие от страна на войската, както и какво прави тя при такива обстоятелства – действа самостоятелно и сама подбира начините и средствата за овладяване на ситуацията. Всичко е разписано и точно и ясно, държавата предварително е помислила за възможността законно да се справя с кризисни ситуации. В указите за военно положение изрично се указва кое е престъпление е наказуемо. Виждаме една много по-разгърната и плътна правна регламентация.
От нещата, които изброявате, произлиза ли, че при една вирусна епидемия по тогавашния ред би трябвало да се обяви военно положение и как е действала българската държава при появата на опустошителния испански грип?
Категорично не, не е било нужно обявяване на военно положение. Лично аз не съм срещал сведения за мерки срещу испанския грип.
В кои по-характерни ситуации у нас е обявявано военно положение в мирни условия?
Българските управници много често прибягват до статута на военното положение, защото то им развързва ръцете. Тук е основният въпрос – и тогава, и сега – доколко при такава ситуация могат да бъдат ограничавани основни права на гражданите. Изчислявал съм, че само до 1912 г. 25 пъти е обявявано военно положение, някои са траели месеци, други дни, а веднъж и един час – в случаят с Петко Каравелов. Правено е при много сериозни заплахи за сигурността на държавата – срещу разбойничеството, при селските бунтове, след военния преврат срещу княз Александър Батенберг, след атентата в „Света Неделя“. Има и други случаи – когато военните правят преврати, както през 1923 и 1934 г. – те просто нямат нужда от военно положение.
Има ли случаи, когато чрез военно положение са били уреждани политически сметки?
Разбира се, че да. Например военното положение от 1914 г., когато Голямата война започва, но България все още не участва. Тогава опозицията смята, че това е средство да бъде ограничена нейната роля и да бъде предопределена посоката, в която да бъде тласната страната. Интересен случай, за който малко се знае, има по времето на Стамболийски. Тогава БЗНС управлява до 1922 г. – две трети от мандата си – в състояние на военно положение, това е класически случай на използване на военното положение за политичеки дивиденти. По време на комунизма пък авторитарната власт изобщо няма нужда от военно положение, там нещата се регламентираха по съвсем друг начин.
Какво би могла историята да ни подскаже в сегашната извънредна ситуация?
Сещам се за една френска сентенция, която гласи, че да управляваш, означава да предвиждаш. Управляващите трябва се научат да предвиждат случаи, в които с налага да се мобилизира цялостния ресурс на държавата. И да планират управление на ситуации с ясни механизми и средства. Хипотетични ситуации, в които се знае как се действа, кои институции какви отговорности имат, как се координират помежду си. Докъде се стига в ограничаване на правата на гражданите и в името на какво. Това не означава да знаят, че ще има коронавирус.
Някои хора, при това с научни титли, днес се изказват, че сега не е време за наука и не е време за демокрация.
Ето с това категорично не мога да се съглася. Винаги е време за наука и винаги е време за демокрация! Демокрацията не бива да се възприема като невъзможност да се ограничат някои действия или да се сложат някакви граници на поведение, да се установят правила. Тя е именно действие в определени правила и норми. Стига да са предварително регламентирани в закони, правилници и наредби.
Една конкретна точка – жестоките глоби за нарушителите на карантината са напълно логични. Но предвиденият петгодишен затвор за същото прегрешение би могъл да се прилага многозначително.
Не само тази мярка, а и редица други, които бяха взети – те може да са логични, наложителни, необходими, но не разбирам стадното следване на всички решения на висшата държавна власт и липсата на здравословен скептицизъм и критицизъм от страна на хора, които би трябвало да са радетели на правния ред в страната – учени, юристи, конституционалисти. Защото ограничени и отменени права са две различни категории. Когато се мине една граница и властта започне да злоупотребява с правата и свободите на гражданите, това вече е произвол и насилие, такива действия не решават проблеми, а ги задълбочават. Това са сериозни въпроси и точно сега е моментът да бъдат поставени на публично обсъждане.
Би ли могла ситуация като сегашната да наклони везните на общественото мнение от либералната демокрация към азиатските модели на авторитарно управление? Възможно ли е европейската цивилизация да се предаде?
Опасенията ми са в тази посока. Изпълзяха хора, които оспорват избора на България като част от Европа, прокламират, че демокрацията не е панацея. В исторически план го имаме този пример. След края на Първата световна война има пренебрежително отношение към парламентаризма и демокрацията и одобрение на действия, които са във временна полза на определени политически сили. До нищо добро не е довел този подход. Затова историята от време на време трябва да се препрочита.
Разговора води Емил Янев
