Александър МАРИНОВ
„Що е то радиация? Нещо, което го няма и същевременно непрекъснато спада".
Български виц, юни 1986 г (след аварията в Чернобил)
Едва ли е нужно да обясняваме защо по време на криза ролята на социалните изследвания нараства. Точната информация какво преживяват хората – в материален и психологически смисъл – става особено важна. Същото важи за техните оценки за действията и реалните резултати на публичните власти и политиците, защото само на тази основа могат да бъдат взети адекватни управленски решения.
Трябва да отчитаме, че и преди кризата голяма част от българите се отнасяха с неособено голямо доверие към социологическата гилдия, подозирайки я в
порочна близост с властимащите.
Нека припомним, че на последните избори в допитванията на изхода на избирателните секции (екзит-пол) делът на отказалите (да отговарят на въпроси) наближаваше 40 на сто. В още по-голяма степен този проблем е налице при телефонните интервюта – според неофициална информация от няколко социологически агенции през последните два месеца делът на отказалите да участват надхвърля 50 на сто, а контролни данни показват, че отговорите на чувствителни въпроси са силно изкривени (например, заявяват, че няма да гласуват на избори над 50 на сто).
Но проблемът със социологическите сондажи и интерпретации в условията на българската криза не е главно методологически, а съдържателен. Има съществена неяснота за какво точно питаме хората – за реални или виртуални събития и състояния. Още по-лошо е, когато с тази неяснота се спекулира.
„Добре ли се държаха към вас извънземните, с които сте общували през последните два месеца?” Ако ви попитат нещо от този род, вероятно ще помислите, че някой си прави с вас експеримент със скрита камера. По неизвестни причини обаче въпроси от рода на „Одобрявате ли еднократната финансова помощ в размер на 375 лв. за родители в неплатен отпуск?” се задават съвсем сериозно от анкетьори на реномирани социологически агенции. Общото между двете запитвания е, че броят на българите, получили такава помощ, е съпоставим с броя на тези, заявили, че са видели НЛО. По официални данни към 1 май т.г. са подадени общо 276 молби за такава помощ, а колко души реално са ги получили, не се казва. Известно е само, че броят на отказите е голям поради множеството ограничителни изисквания.
Същото важи за обявените други форми на подкрепа, които остават
сладки приказки в бъдеще време.
Това, което реално е дадено и получено, са около 12 млн лв по мярката 60/40 – малко повече от 1% от анонсирания 1 милиард, „осигурен” от правителството за запазване на работни места.
Практически хората нямат достъп до рекламираните социално-икономически мерки за справяне с кризата, но това не пречи на някои социолози да правят генерални обобщения за „широката подкрепа за действията на изпълнителната власт в отговор на социалните и икономическите аспекти на кризата”. Нещо повече, дори се мерят рейтинги и се правят прогнози за „коренно различна динамика и интрига” пред предстоящите през есента на следващата година президентски избори.
Някои по-предпазливи представители на социологическата гилдия мимоходом уточняват, че в случая става дума не за стабилната, периодично измервана и оценявана обществена оценка на политическите дейци, а за мимолетно явление, обозначено с евфемизма „ситуационен рейтинг”. Т.е. нещо от рода на „днес го има, утре го няма”. Други обаче го удариха през „социологическото просо”.
Не че подобни волатилни политически явления не могат да се регистрират – даже би могло да бъде полезно при анализа на кризи и тяхното управление. Но да се правят категорични политически изводи и прогнози (за година напред) в условията на сътресения, чиито цялостни последици още никой не се наема да предвиди, е най-малкото непрофесионално. Ако истинската причина не е още по-лоша.
Само три исторически примера.
Май 1945 г., войната срещу нацистка Германия току-що е приключила победоносно, Уинстън Чърчил е сред „тримата големи” триумфатори, наричат го с почит „Спасителят на Британия”. Едва ли някой се съмнява в бляскавото му политическо бъдеще, но само няколко седмици по-късно губи парламентарните избори и отива в опозиция.
САЩ, края на 2001 година. След терористичните нападения от 11 септември одобрението към президента Джордж Буш-младши достига невиждани стойности. Няколко месеца по-късно нещата се връщат към обичайното си състояние – Буш е един от най-осмиваните американски президенти.
България, есента на 2016 година. Социолозите единодушно предричат победа на ГЕРБ на президентските избори, независимо от кандидата – важно е, че Бойко Борисов стои зад него. Какво се случи по-нататък е добре известно.
Ако продължим с българската ситуация, генерализирането на моментните стойности на одобрение към премиера и правителството изглежда силно проблематично. Това е така, защото липсват обективни основания за такова устойчиво положително отношение. Това, че според 40 на сто от интервюираните „България се справя с кризата по-добре от повечето европейски страни” е моментно състояние на общественото съзнание (какви са причините е друг въпрос), както и останалото у 52 на сто впечатление, че се прилагат ефективни социални мерки за най-уязвимите и нуждаещите се. Но колко време ще изтрае това пропагандно внушение под напора на действителността? Докога и каква част от хората ще продължат да „одобряват” мерки, до които нямат достъп? Защо почти в никое проучване не се пита „Вие лично каква социално-икономическа подкрепа получихте през последните месеци?”
Според наше проучване едва под половин процент от пряко анкетираните са ползвали някаква форма на подкрепа, т.е. каквито и да са обещанията, реалният обхват на социално-икономическите мерки е нищожен. На практика досега – два месеца след началото на кризата – държавата не прави нищо по-различно, отколкото в нормални времена. Това оправдава нарастващите предвиждания, че в близка перспектива
последиците ще бъдат все по-жестоки
и ще засягат все повече хора. Подобни процеси, макар и смекчени от енергичните мерки, се наблюдават дори в редица страни, които вече раздадоха милиарди под формата на безвъзмездна подкрепа.
Следователно, свидетели сме не просто на ситуационно висок, а на имагинерен рейтинг – оценка, която е породена от измислени, а не от реални събития. Действена подкрепа няма, само се говори за такава. Липсва дори краткосрочен систематичен план за действие, да не говорим за „цялостна стратегия на правителството”.
Тази моментна оценка не само е виртуална (лишена от основания в действителността). Тя по обясними причини е вътрешно противоречива. Една четвърт от българите казват, че през последните два месеца доходите им са спаднали „драстично”. Още толкова споделят, че печелят по-малко, но засега се справят. Регистрираните безработни продължават да нарастват, а за тези, които нямат право да се регистрират, косвените оценки са още по-плашещи. И въпреки това само около 15 на сто оценяват отрицателно мерките в социалната сфера. Нещо не се връзва.
Вярно е, имаше един филм „Измъчвай ме, но ме обичай”. Само че това е просто кино. В действителността повечето нормални хора не обичат държавата им да ги измъчва, дори социолозите да се опитват да ни убедят в противното.
