Александър МАРИНОВ
Представете си прогнози като: „Григор Димитров – фаворит за първото място в „Гласът на България”, „Професор Чирков – сигурен победител във „Фермата” или „Теди Москов – без конкуренция в надпреварата „Пътен полицай на годината”. При това, изречени не от постоянната клиентела на кварталната кръчма, а от хора с претенции да познават съответната област. „Експертите” ще станат за смях и на подобни предвиждания никой няма да обърне внимание. Защото дадена личност може да представлява еталон за постижение в своята професия, поради което и да е получила заслужено обществено признание, но това не означава, че ще бъде възприемана по същия начин в други области (ако въобще реши да се пробва в тях).
Политиката и управлението на държавата обаче отдавна са се очертали (у нас) като сфера на дейност, неподвластна на здравия разум. Например, ако някой има малка фирма, на която разчита за осигуряването на семейния бюджет, едва ли би назначил за неин управител човек без никакъв управленски и въобще професионален опит. Но без капчица колебание достатъчно мнозинство от българите поставят начело на държавата хора недоказали се, недоучени и дори очевидно неграмотни. На практика се получава, че политик (а оттук и ръководител на институция и дори на цялата държава) може да бъде всеки.
Но дори и тази безкрайна относителност на критериите за успех в българската политика (на която би завидял и Айнщайн) не оправдава фриволността, с която някои хора в някои моменти са посочвани като
новоизгряващи звезди на политическия небосклон.
От тяхната масова известност (колко е голяма и на какво се дължи тя е друг въпрос) се екстраполира не просто сигурното им навлизане на държавническото поприще, но и гарантираният им успех. На всичко отгоре, те самите обикновено нямат представа за новото си амплоа, подобно на героя на Молиер, който цял живот говорил в проза, без да подозира за това. Посочените очевидни обстоятелства обаче не пречат такива персони да бъдат включвани в класациите на политическите рейтинги и дори да им се приписват (реално несъществуващи) политически проекти. Ако перифразираме известния анекдот, „с шапка или без шапка – броим те за политик”.
Феноменът „Нероден Петко” в българската политика (и най-вече в нейното изследване и коментиране) не е от вчера, само че тези герои не ги оплакват, а предварително (да не кажем прибързано) им вещаят славно бъдеще. Наистина, дитирамбите са до време – до момента, когато се изчерпи причината за подобни лупинги на „експертното” въображение. Но за причините – малко по-нататък.
Нека разгледаме двата най-типични актуални примера. За „партията на Слави Трифонов” се говори отдавна. Най-малко от пет години се задават въпроси и се „измерва” електоралната подкрепа за такава имагинерна формация, въпреки че въпросният политически проект се оформи сравнително неотдавна. Ако бъдем прецизни, явлението продължава да е именно проект, тъй като такава партия все още не е регистрирана, не съществува в правната действителност и поради това не би могла да се яви на избори в непосредствено бъдеще. Ясно е, че научно обоснованите електорални изследвания и прогнози би трябвало да обхващат реални, а не хипотетични явления. Иначе
с помощта на силното въображение
бихме могли да си изберем парламент за чудо и приказ.
Все пак, нека приемем, че в случая с „партията на Слави Трифонов” наистина става дума за обявени реални амбиции и поне една наистина мащабна и доста успешна гражданско-политическа инициатива (референдумът от 2016 г.) От този храст действително може да изскочи партийно-политически „звяр”, въпреки че не е ясно от каква порода, колко силен ще е и какво (кого) ще преследва.
Казусът е любопитен за добросъвестните изследователи, защото може би ще имаме възможност да установим дали и защо този тип популярност се превръща в устойчива политическа подкрепа. Може да стане, може и да не стане, теоретична вероятност има. Но е твърде прибързано да й се отрежда някакво сигурно (особено призово) място в политическото съревнование, както твърде смело обявиха някои собственици на агенции за проучвания на общественото мнение, странно защо наричани „социолози”.
Какво да кажем обаче за една типична илюстрация на шопската мъдрост „Е, те такова животно нема” – припознатата от едни млади колеги „партия на Мутафчийски”. Вярно е, определението бе поставено в кавички, т.е. с призната метафоричност, но внушението е ясно – че известният до неотдавна в тесни среди професор-генерал е набрал потенциал да се превърне в реален политически фактор. Смятам, че подобно внушение е най-малкото необосновано (ако не е нещо по-лошо) и
представлява точна диагноза за батака,
в който са затънали част от субектите на „експертните оценки” у нас.
Последните три месеца дадоха достойни за съжаление примери в това отношение. Както обикновено става, истината трудно може да бъде прикривана дълго време. Преди месец колеги ни убеждаваха, че мнозинството от българите оценяват високо предприеманите от правителството социални и икономически мерки за овладяване на кризата. От това бяха направени доста категорични рейтингови изводи и дори електорални прогнози. Преди дни бяха публикувани данни от изследване, проведено по поръчка на Европейския парламент, което дава съвършено различна картина на нагласите и оценките на българите. Няма как да не си припомним култовата фраза от пътно-полицейския фолклор „И кво правим сега?”
Казусът с „партията на Мутафчийски” (която не съществува дори като замисъл и едва ли някога ще я бъде) е важен заради две типични причини (или пружини) за манипулации на информацията за политическите процеси. Първата причина е желанието да се използват по най-елементарен, конюнктурен начин феномените на инцидентен ръст на обществено одобрение към дадена личност или организация. Това се прави по поръчка на „силните на деня”, които отдавна сами страдат от тежък дефицит на доверие.
Става дума за най-брутален паразитизъм,
т.е желание да се възползваш от нещо, за което нямаш никаква заслуга. Докато бе свръхпопулярен, генерал професор Мутафчийски бе хищнически експлоатиран от правителството и лично от Бойко Борисов, защото прикриваше тяхната некомпетентност и нерешителност. Славата му премина бързо, защото се изчерпваше с ролята на плашило, а усилията му не бяха подкрепени от съразмерни икономически и социални мерки, които никой не би могъл да изисква от него. Политиците, финансистите и юристите на властта се скриха малодушно зад военния лекар с ясното намерение да го ползват като параван.
Втората причина е свързана със склонността на меркантилната част от „експертната” общност да съчинява политически интриги (в угода на властта) без да се съобразява с последиците за личностите, които вписва в своите сценарии. Никой от развихрилите се анализатори не се „сети” да попита проф. Мутафчийски дали въобще има желание да се занимава с политика, да става кандидат за президент, министър или партиен лидер. Нито помислиха за последиците от този рекламен „данайски дар”. Впрочем, изглежда подцениха интелигентността му, защото някои от действията на ръководителя на НОЩ бяха резултат не толкова от импулсивни грешки, колкото от нежеланието да е пионка в чужди игри.
Въобще, един от проблемите ни отдавна е в това, че „неродените политически Петковци” служат главно за отклоняване на вниманието от пакостите на реалните политически играчи.
