Александър МАРИНОВ
При характерната за България неефективност и нестабилност на властта, обилно гарнирани с всекидневни гафове и скандали, вероятността от предсрочни избори е перманентна. Трябва да добавим и обстоятелството, че от десетина години насам ежегодно се налага да ходим до урните – по редовни или извънредни причини. Поради това политическият ни живот непрекъснато носи чертите на предизборна кампания – щедри обещания, необуздано самохвалство, лъжливи отчети, несекващо омаскаряване на опонентите. И, разбира се, алчно трупане на ресурси – къде за партийна, къде за лична употреба.
Кризата COVID-19 не промени тази трайна характеристика, но внесе в нея нови особености. Така, както някои бизнесмени видяха в пандемията възможност да направят пари, редица български политици решиха, че могат да използват кризата и да си подсигурят победата на изборите догодина. В това отношение с най-голяма активност изпъкнаха партиите, участващи в управлението открито (ГЕРБ и патриотите) или под прикритие (ДПС и "Воля").
Тази политическа иновация не се наложи отведнъж, а си проби път постепенно. Основната причина бе, че в началото управляващите и най-вече премиерът Бойко Борисов бяха по-уплашени от управляваните, главно от страх да не бъдат наказани за очевидната си неадекватност при започването на кризата в Европа. Бързото въвеждане на твърди (и не съвсем задълбочено обмислени ограничителни мерки) беше продиктувано от
инстинкта за властово самосъхранение,
а не заради прокламираната кауза „да ви опазя живи”.
След като се видя, че обществото се поддава на пропагандата на страха, на управляващите им светна, че могат да извлекат редица изгоди от временната парализа на здравия обществен разум. При това – не само чрез познатите схеми за разпределение на публични ресурси на свои хора под прикритието на форсмажорните обстоятелства.
Борисов и компания не можаха да устоят на изкушението да се възползват от ситуацията, за да получат трайни предимства и на практика да си осигурят „служебна победа” на парламентарните избори през пролетта на 2021 година. А чрез обругаването на позицията и предложенията на президента Румен Радев – да минимизират шансовете му за втора победа на президентския вот няколко месеца по-късно.
Логиката бе ясна и пропагандирана с всички ресурси на държавата и подконтролните й медии: един е Спасителят Борисов, а ген. Мутафчийски е вездесъщата му Ръка. Връхлетя ни ужасно бедствие, но Те ще ни избавят и съхранят.
Първите информации от цял свят сочеха, че в условията на внезапна глобална криза, чиито ефекти бяха подсилени от насажданата по различни причини страхова психоза, обществата търсят опора в държавата. И съсредоточават надеждите в институциите и техните лидери (колкото и оспорвани да са били до момента).
Отначало номерът сработи и у нас.
Регистрирано бе високо одобрение към предприеманите решителни мерки. Мнозинството от населението бе хипнотизирано от ежедневните сводки на НОЩ. А сравненията с разпространението на заразата и големия брой на жертвите в редица европейски държави внушаваха, че ние сме избегнали тази зла участ заради навременните и безкомпромисни ограничения.
Започна толкова упорито налагане на мантрата „Ние се справяме по-добре от повечето европейски страни”, че накрая бе доведена до абсурдна крайност чрез твърденията на Борисов: „Всички гледат от нас какво правим и после го повтарят”.
Машината на пропагандата завъртя в обръщение управленската изключителност на „вожда с джипката” на пълни обороти и като че ли с непреодолима ефективност.
Единствената сянка на съмнение бе хвърлена от няколко скептични специалисти, които по различни причини отказваха да подкрепят официално лансираната версия за природата на кризата, нейните реални мащаби и пътищата за овладяването й. Но и този проблем бързо намери своето решение: опърничавите експерти бяха устроени в паралелен Медицински съвет, а останалите – с различното мнение – бяха заклеймени като
завистници, „искащи да уморят народа”.
В този момент наистина изглеждаше, че общественото одобрение изразява не просто ситуативна емоционална реакция, а трайно преобръщане на отношението към властта и лично към Борисов.
Корупцията, аферите, скандалите и дори къщата в Барселона сякаш навеки бяха изтрити от обществената памет.
Услужливи социолози доказваха, че адекватните действия на управниците са предизвикали съществени и трайни изменения в обществено-политическите нагласи.
Заговори се (едва ли не) за политическо възкресение на рейтинга на Борисов до нива от най-силните му години. Изплува дори видението на новата политическа звезда Мутафчийски.
Но, точно когато властта се бе успокоила, че е извлякла максимума от кризата, се задействаха обстоятелства, които ясно показаха, че това политическо мародерство няма да остане ненаказано.
Първото обстоятелство бе свързано с най-презирания от българските политици фактор – независимата експертиза.
Уж опитомените независими експерти
не пожелаха да служат като параван на правителството и навреме скъсаха луксозната каишка, която бе на път да удуши обществената им репутация (каквато незавидна участ застигна председателя на НОЩ).
Постепенно започнаха да се чуват оценките за неглижирането на икономическите и социалните последици от ограниченията и пълната липса на адекватни държавни мерки за тяхното компенсиране.
Президентът, синдикатите, опозицията и редица професионални и граждански сдружения представиха алтернативни варианти за действие с оглед минимизиране на щетите за домакинствата и бизнеса.
На този фон, безогледната реклама на неработещите правителствени мерки, започна да има обратен ефект.
Второто обстоятелство бе свързано с най-тежкото и
нелечимо заболяване на това управление
– завладяването на институциите от частни интереси и самозабравянето на властниците.
Очевидното подценяване на последиците от конфликта с Васил Божков и нарастващото обществено нетърпение за нови и нови разкрития, пораждат непосредствена заплаха не просто от невъзстановими репутационни щети, а от рухване на управлението във възможно най-неподходящия за него момент.
Към това се прибави атаката срещу братя Бобокови и намеците за нови обекти на натиск, което засилва впечатлението, че премиерът и управляващата партия вече не контролират процеса.
Лъжичката мед – положителният ефект от кризата – бе изконсумирана. За властта остава кацата с катрана.
