В рамките на един работен ден (1 юли) всички възможни шефове в съдебната власт – главния прокурор Иван Гешев, председателите на двете върховни съдилища Лозан Панов (ВКС) и Георги Чолаков (ВАС), представляващият Висшия съдебен съвет Боян Магадалинчев, както и главния съдебен инспектор Теодора Точкова – се извървяха през парламентарната трибуна.
Поводът е стандартен – представяне на отчетите за дейността на поверените им ведомства през 2019 година. Резултатите също – слугите на Темида си изрецитираха текстовете, а депутатите ги изслушаха мълчаливо и дори не им изръкопляскаха на изпроводяк.
Ако се съди по казаното от висшите магистрати в пленарната зала, правосъдната картинка е повече от отчайваща.
Законите не работят, защото са писани и приемани от некомпетентни люде.
Съдилищата са толкоз претоварени, че на практика вече дори и на място не тичат.
Трудовото всекидневие на прокуратурата е обременено от излишен формализъм до такава степен, че в най-скоро време обвинителите ще прегърнат древната студентска игрословица
„Като сме безделници, да не сме без празници?“
На всичко отгоре, политическите амбиции за превземане и подчиняване на последния бастион на правосъдието – независимия съд, вече са публичен факт, от който отдавна никой не се срамува. Тъкмо обратното.
Спор няма, от мандат на мандат юристите в парламента стават все по-малко и по-малко. Същото се отнася и до правната грамотност на колегите им с различен тип образование – намалява не с дни, а с часове, както се казва по друг повод.
Големият проблем е, че върховните слуги на Темида изплакаха болката си по… стар народен обичай: те много искат да работят по закон и съвест, но всички останали – политици, депутати, медии, адвокати, обикновени граждани и т.н. – им пречим. И то по всички възможни начини.
Е, чак такова нещо няма. Предводителите на магистратското войнство може би не знаят, но в обикновения живот е така:
пресолената манджа е толкова отвратителна,
колкото и безсолната.
Прост пример. Главният прокурор Иван Гешев обяви, че двете библии на държавното обвинение – Наказателния кодекс (НК) и Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК), са морално остарели и принуждават прокурорите да изпадат в дребнотемие и смазващ формализъм.
„Ако в България се иска една единица доказателства, в повечето европейски страни се иска 0.1 доказателства“, заяви той от парламентарната трибуна и уточни: „Един обвинителен акт за пране на пари на английски съд се състои от две страници и 10-15 абзаца – да, това е друга правна система. Българският обвинителен акт за пране на пари щеше да е минимум оттук до Съдебната палата…“
Сред останалите големи пречки Иван Гешев нареди процесуалните срокове, стандартите и способите за доказване.
И понеже в тази секция на „БАНКЕРЪ“ си говорим за политика, а съдебната реформа – още от 1998-1999 г. – винаги е била обсъждана
в политическите раздели на годишните доклади,
ще си позволим лукса да препоръчаме на депутатите няколко законодателни идеи. С ясното съзнание, че може и да не сме юристи от кариерата, но все поназнайваме това-онова по темата.
Първото и най-важно „нещо“ е структурата на държавното обвинение да бъде приведена във вида, залегнал в конституцията. В основния закон черно на бяло си е записано, че тази структура съответства на структурата на съдилищата. Тоест – ако имаме 200 районни, окръжни, апелативни и върховни съдилища, всяко от които е самостоятелно юридическо лице, същото трябва да се случи и с прокуратурите: 200 прокуратури – 200 юридически лица, защото думата „съответства“ означава… да е еднаква. Не като механична бройка, а като съдържание.
Казано на по-обикновен език,
единоначалието в държавното обвинение
никога не е било конституционен проблем и за прекратяването на тази порочна практика винаги е бил нужен само „прост“ ремонт на Закона за съдебната власт.
Втората претенция на г-н главния прокурор е опростяване на процедурите в НПК. Тоест – обвинението да праща на съд злосторниците с по-малко на брой доказателства и още по-малко писане. В интерес на истината, никъде в НПК не е казано, че един обвинителен акт трябва да е 100, 500 или 1000 страници.
Проблемът тук е, че процедурите
разрешават на полицията и обвинението най-напред да арестуват и обвиняват,
а след това да доказват каквото и да било. Затова логиката трябва да бъде обърната с хастара навън: първо разследваш и доказваш, след това арестуваш и обвиняваш, а накрая изправяш когото трябва на подсъдимата скамейка. Като внасянето на обвинителния акт в съда е необходимо да се случи най-много три месеца след повдигането на обвиненията и ареста.
И накрая – ако депутатите бяха в час за онова, което им говорят слугите на Темида от парламентарната трибуна, със сигурност още в понеделник в деловодството на Народното събрание щеше да бъде внесен законопроект,
забраняващ на ВКС и на ВАС да уеднаквяват съдебната практика
дори чрез тълкувателни решения.
По една много, много проста причина: съществуването на легендарното вътрешно убеждение на магистратите. Което – както се кълнат поколения юристи – е един от стълбовете, върху които се крепи независимостта на третата власт.
Ех, мечти…
Според статистиката, по съдържанието на отчетните доклади на прокуратурата, ВСС, ВКС, ВАС и Инспектората не се е изказал нито един народен представител, което означава само едно: на никого не му пука нито за българското правосъдие, нито за заканите на Брюксел, че пари ще се раздават само при доказано върховенство на закона! И за какво тогава е целият този цирк?
