Александър МАРИНОВ
През последните десетилетия ненасилствените („мирни”) граждански протести придобиха не само глобален обхват, но и все по-категорична ефективност. Въпреки някои драматични изключения (при които действията на въвлечените страни ескалираха до тежки сблъсъци и доведоха до множество жертви) тази форма на социална активност доказа, че и без да се прилага мащабно (вкл. въоръжено) насилие е възможно да бъдат предизвикани кардинални обществени промени.
Вярно е, че в някои случаи границата между (физическо) насилие и ненасилие е доста условна, какъвто е случаят с протестите, организирани от опозицията във Венецуела, противниците на китайското управление в Хонг Конг, демонстрациите на „жълтите жилетки” във Франция и масовото надигане срещу расовата дискриминация в САЩ. Но в случая изхождаме от (поне официално) декларираното намерение на протестиращите да постигнат целите си, без да прибягват до въоръжена съпротива. Това е обяснимо и от друга гледна точка – опитът за насилствена смяна на властта навсякъде по света се преследва като тежко престъпление.
В същото време, всеки граждански протест има и политически цели (нали най-често става дума за несъгласие с политики, провеждани от властта), а често
политическите цели излизат на първо място,
какъвто е случаят с продължаващите повече от месец протести у нас с основни искания за оставка на премиера, правителството, главния прокурор и провеждане на честни и свободни предсрочни избори.
Понякога – от незнание, наивност или някакви други съображения – мирните граждански протести се представят като начинание, игнориращо смисъла на силата и нейната роля в политиката. Подобен подход не само не е обоснован, но и не би могъл да доведе до успех на обществената съпротива. За да е успешен един мирен протест, той трябва много точно да отчита съотношението на силите между управниците и протестиращите и в не по-малка степен – различните силни и слаби точки на тези две страни.
Дори в държавите, които с усилие на въображението могат да бъдат наречени демократични, силата на управниците не е нещо иманентно принадлежащо им. Те не са нито всемогъщи, нито разполагащи с неизчерпаема власт. Господството на управниците (политическата класа) зависи в решаваща степен от готовността на членовете на обществото да се подчиняват на нормите и да сътрудничат на органите на властта. Когато властта е загубила легитимност, какъвто е българският случай, все по-широки слоеве от населението отхвърлят правото на управляващите да властват въобще (а не едно или друго тяхно решение). Трайният отказ от подчинение и сътрудничество е
неподлежаща на обжалване присъда за всяка власт
и я принуждава да вземе съдбоносно решение – да отстъпи или да премине към репресии.
Относителната ефективност на репресиите (санкциите) зависи от това, доколко все още в обществото има значителни групи, които подкрепят властващите. Това е съществено условие не само защото масовите репресии са крайно нежелателни по вътрешни и външнополитически съображения, но и поради жизнената потребност на властта да получава не само пасивна, но и активна, при това съзнателна и позитивно мотивирана обществена подкрепа. Подкрепата, получена по пътя на принудата или заплащането, е ниско ефективна и има обратен ефект. Това се видя през последния месец с поредицата провали на управляващите (опитите да се организират контрапротести и подписки, привличането на групи от биячи и провокатори и др.)
Освен това, ползата от репресиите против мирните протести е пряко свързана с ефективността на инструментите на страха – не просто от физическа или институционална разправа, но и от идентифициране и самозаявяване. Когато бариерата на страха падне и хората започват да излизат публично с имената и лицата си, настъпва точка на пречупване. Това не означава, че голямо множество от членове на обществото не изпитва страх, а че е превъзмогнало страха и е
готово да понесе последиците от съпротивата.
Този повратен момент е дважди по-съществен, като се отчита, че става дума за мирна съпротива, т.е. протестиращите не отговарят на властта с реципрочни насилствени мерки.
Казаното не означава, че мирните граждански протести са въпрос само на индивидуален морален избор. За да са успешни, те трябва да използват система от средства за въздействие, да разчитат на добра организация и обмислена тактика, дисциплина и самоотверженост, и най-вече на упоритост и търпение. Понякога ненасилствената съпротива дава бърз резултат, но това е по-скоро изключение от правилото.
Независимо от особеностите на ситуацията в дадено общество и време, съществуват общовалидни подходи и правила при организирането на ненасилствени граждански протести. Те са формулирани на основата на дългогодишни научни изследвания и обобщаване на ценен практически опит.
Например, ясно се разграничават три основни групи методи на ненасилствена съпротива: мирен протест и убеждаване, отказ от сътрудничество и ненасилствена намеса. Това разграничаване не е самоцелно, а е насочено към точно определяне на приложимостта и ефекта на различните методи в една динамична обществена ситуация. Също така е полезно да се изучава практиката на тяхното прилагане в други общества. У нас отказът от сътрудничество с властите е слабо познат и се прилага рядко. В много страни по света обаче
демонстративното неодобрение на дадени разпореждания,
тяхното неизпълнение и откритото неподчинение са успешен инструментариум на гражданските протести. Това с особена сила важи за такива методи, като социални, търговски, икономически, административни и политически бойкоти, както и строго формалното (при пълно до абсурд) изпълнение на задълженията (т.нар. японска стачка). Впрочем, именно отказът от сътрудничество с властите изразява най-пълното съдържание на понятието „гражданско неподчинение”.
Групата на методите на ненасилствена намеса също включва множество възможности – далеч по-разнообразни от няколкото, традиционно прилагани у нас (като блокиране на пътни артерии, гладна стачка и крайни форми на автоагресия). В това отношение има наистина широки възможности за социално творчество, но трябва да се има предвид, че смисълът на протеста не е забавление, а предизвикване на значителни и важни за обществото обществено-политически промени.
Не бива да се забравя основната цел на прилагането на разнообразни съчетания от методи за ненасилствена съпротива – ограничаване на социалната опора на властта и разширяване на обществената подкрепа за целите на протеста. В този смисъл е полезно внимателно да се преценяват последиците от използването на конкретни методи, защото винаги е по-добре да се прилагат инструменти, които имат фокусирано (прецизно) въздействие върху властта и нейните конкретни представители, и в същото време са относително „щадящи” за мнозинството от гражданите. Съвременната практика на мирните граждански протести показва, че намирането на такъв баланс е не само необходимо, но и възможно.
