Александър МАРИНОВ
Известна е мисълта на Карлос Сантаяна, че който не помни миналото, е обречен да го повтаря. И отделният човек, и нацията трябва добре да помнят (и да разбират!) миналите изпитания, но без да остават в плен на старите вражди и предразсъдъци. Буквалните исторически аналогии често са подвеждащи, затова тук говорим именно за разбиране на смисъла на събитията в тяхното време и с конкретните им действащи лица.
Правя това встъпление, защото напоследък не само зачестиха неверни интерпретации за днешното разделение в българското общество, но и се промъкват твърдения за някакво „връщане” към минали подобни състояния (например, от 90-те години на миналия век). Както добре знаем, човек не може да се потопи два пъти в една и съща река, а „реставрациите” са само външно сходни реплики на минали състояния. Не е възможно българското общество да се върне към състоянието си от преди 30 или 20 години. Всичко, вкл. характерът на политическите и обществените конфликти, е различно, въпреки че някои (повърхностни) прилики са нормални. Но това, че същността е друга, не противоречи на полезността на обоснованите сравнения и изводи. И гражданите, и политиците би трябвало да си припомнят някои важни обстоятелства, за да не допускат аналогични, че и по-тежки грешки.
Да започнем с това, че несъмнено днес в българското общество има
не едно, а множество съществени разделения.
Нека посочим невъобразимо високото (за една европейска страна) неравенство, измерено с коефициента на Джини, или задълбочаващите се регионални различия. Но освен разделенията и неравенствата през последните години се засили и напоследък е доминиращо политическото противопоставяне. То наистина достига отдавна забравени и сами по себе си тревожни нива, но тази констатация е недостатъчна.
Днешното политическо противопоставяне не е идеологическо (каквото бе в началото на 90-те години), нито породено от бунт срещу един сбъркан управленски подход (какъвто наблюдавахме през 1996-1997 година), а „извира” от натрупаните системни дисфункции, в своята цялост представляващи отрицание на политическите и моралните устои на това, което наричаме демокрация. А към демокрацията ние извървяхме доста труден и криволичещ път.
И преди е имало злоупотреба с власт и корупция, но сегашните мащаби на безогледно похищение на държавата и на публичните ресурси са уникални. За разлика от по-ранните етапи на прехода имаме не отделни черти, а цялостен модел на това, което с горчив хумор изразяваме с думите „у нас мафията си има държава”.
Всъщност мафията е върхът на държавата
(и тези, които фактически управляват този връх). Моделът на използване на публичната власт за частни цели е толкова съвършен, че можеше да буди възхищение, ако не представляваше крайна уродливост. За разлика от преди, той не оставя никакви пътища за отстъпление, никакъв терен за маневриране поне на част от обществото.
Разбира се, това не възникна изведнъж, а се формираше постепенно. Предпоставките бяха създавани от няколко поредни управления, но днешното доведе процеса до неговата висша и закономерно последна фаза. Авторите на модела и употребяващите го сами предизвикаха не просто противопоставяне, а съпротива на живот и смърт. Тъй като гражданите няма накъде да отстъпват, те имат само един път – напред, срещу инструментите на бруталната държавна репресия.
Тези, които – заблуждавайки се или умишлено манипулирайки – твърдят, че нищо особено няма да се промени след разгърналите се протести, са ужасно далеч от истината. За разлика от преди 20 или 10 години, мнозинството от българите разбра, че така повече не може, че ако продължаваме по този начин, ни чака колективна гибел. Затова този път
натискът е и ще остане докрай за дълбоки, системни промени
– за чийто конкретен вид и механизъм няма пълна яснота, но за сметка на това има широко съгласие за желаното крайно състояние.
Преди мнозина споделяха илюзията, че е достатъчно да бъдат сменени управляващите; днес мнозинството е наясно, че трябва да се смени моделът, така че да не зависим от предполагаемите добродетели на потенциалните управляващи. Нито един модел (политическа система, институционна рамка и т.н.) не може да гарантира, че властимащите няма да злоупотребяват с властта, но съществуват доста примери, в които системата не просто възпира злоупотребите, но и подкрепя нулевата толерантност към тях. По този начин постепенно се изгражда демократичната политическа култура, в която всички се кълнем.
Втората съществена особеност на днешното политическо противопоставяне е, че то е главно не между отделни партии и политически лидери, а между гражданите и (преобладаващата част от) партийно-политическия елит, въпреки че не всички са еднакви маскари. Това обстоятелство подсилва системния характер на разделението. За разлика от 1997 г. няма партия, която да оглави общественото недоволство, въпреки че има няколко (извънпарламентарни) формации, които в някаква степен го изразяват. Политическият елит – във вида, в който се оформи през последното десетилетие – е обявен за съвкупно негоден и вреден, поради което се чува настойчиво искане за неговото кардинално обновяване (дори се говори за някакъв вид лустрация).
Казаното не означава, че обществото иска политика без партии (както нескопосано ни внушават някои уж авторитетни политолози), а че се бори да създаде друг начин на правене на политика, друг тип политици и друг тип партии. Хората разбират, че моделът и неговите индивидуални и колективни превъплъщения са двете страни на една и съща монета. Тази оценка се отнася и до най-характерната черта на днешните управляващи котерии – те превърнаха партиите и техните функции в доведена до абсурд клиентела. Политиката се превърна в изгоден бизнес, отдаван под аренда. Израждането на начина на правене на политика закономерно доведе до наводняването на тази важна за обществото дейност с уникални хибриди, изтъкани от алчност, наглост и простотия.
Така стигаме до третата отличителна особеност на днешното противопоставяне – необяснимото, крайно неадекватно, да не кажем
самоубийствено-идиотско поведение на властниците.
В предишни периоди управляващите също проявяваха високомерие и неспособност да чуят гражданите (спомнете си последните месеци на правителството на Жан Виденов), но до такъв тепегьозлък никога не се е стигало. Поради наличието на известни личностни качества, а и поради действалите вътрешнопартийни и вътрешноелитни норми, властимащите рано или късно проумяваха, че трябва да отстъпят и да се оттеглят.
Вярно е, че в голямата си част управляващите от предходните периоди не бяха така затънали в корупционни и други престъпления, както сегашните. Това им позволяваше да калкулират сравнително рационално загубите от оттеглянето и да ги минимизират. Днешните властници са се вкопчили във властта като удавник за сламка и така с всеки изминал ден правят индивидуалната и колективната си участ все по-мрачна.
Вероятно скоро ще дойде моментът, когато тези различия между днешното и предходните политически противопоставяния ще бъдат не само осмислени, но и отчетени в предстоящите неизбежни нормативни и институционни промени.
