Една от най-коментираните промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) вече е факт. Народното събрание прие окончателно някои ключови за ускоряване на наказателния процес текстове, свързани най-вече с ограничаване на възможността да се връщат делата между различните инстанции. Промените бяха наложителни и съответно подкрепени от управляващите и от опозицията, но за пореден път поставят въпроса за непрестанното люшкане и липсата на единна философия в процесуалното ни законодателство.
В мотивите към законопроекта се говори за нуждата от прекратяване на порочния кръг на движение на делата както между първоинстанционната и въззивната, така и между касационната и въззивната инстанции. Иначе казано – прави се пореден опит за отпор срещу торпилирането на процесите чрез безкрайно връщане (популярно като премятане) на делата между инстанциите. С тези промени въззивната инстанция вече ще може да връща делото на първоинстанционния съд само веднъж – когато смята, че са извършени съществени процесуални нарушения. При повторно обжалване въззивният съд ще трябва да решава делото по същество. Аналогични, но разширени правомощия се дават и на касационната инстанция. Тя ще може да отмени два пъти присъда или решение на въззивния съд, а при последващо обжалване ще трябва да се заеме с окончателното решаване на спора по същество. Тоест ВКС ще може да осъди подсъдим, който е оправдан, и да оправдае подсъдим, който е осъден. Такова право той имаше в периода 1998-2003 г., след което му беше отнето.
В мотивите си вносителите казват очевадни истини – че случаите, в които ВКС връща делата по три, четири и повече пъти, не са изолирано явление и само през 2010 г. те са 86. Посочен е и механизмът на това процесуално безумие – всеки пореден въззивен състав, на който ВКС връща делото за отстраняване на процесуални нарушения, уж ги отстранява, но пак възприема доводите на първия съд, който е оправдал обвиняемия. В масовия случай това обслужва пряко престъпния контингент – доказателствата за извършеното престъпление са налице, но те не се оценяват правилно или изобщо не се вземат предвид. Заради изискването всеки следващ състав на ВКС, който разглежда делото, да е различен, пък върховният съд взе да се оплаква, че се стига до абсурда да не може да бъде образуван нов състав, тъй като всички съдии вече са участвали в предходните.
Промените бяха наложителни и техен инициатор бе председателят на Наказателната колегия Гроздан Илиев, който прогнозира твърдо, че България ще бъде осъждана и занапред в Страсбург заради недопустимите срокове на процесите. Безкрайното връщане на делата е отказ от правосъдие. Има процеси, които идват за пети или за шести път във Върховния касационен съд и продължават над 10 години. Положението е нетърпимо!, изригна преди време Гроздан Илиев.
Явно все по-силно и по-широко е убеждението, че тази промяна в наши условия е крайно наложителна. Проблемът е, че взети в цялост, подскоците в процесуалното ни законодателство по отношение на инстанционния контрол са отчайващо непоследователни и навяват тъжни мисли. Вместо европейските и световните тенденции да бъдат възприети и приложени според българската реалност, те служат основно като повод за въвеждане на норми, които са в разрез с нея.
Голямата новина при с промените в НПК е, че се възстановява правомощието на ВКС да решава делото по същество. А у нас вече доста години се повтаря като мантра, че световните тенденции били точно обратни – върховната инстанция да действа единствено като контролно-отменителна , без сама да решава спора. Казано на юридически език – да бъде съд по правото, а не съд по фактите. Върховните съдилища, които дълги години съдеха по същество, служейки като гарант за оправяне на гафовете на долните инстанции, бяха лишавани от това правомощие с различни обяснения. Стигна се до абсурдно положение както в наказателното, така и в гражданското правосъдие. При първото плачевният резултат се изрази в безкрайното връщане на делата, а при второто се стигна направо до отказ от правосъдие, улеснен от въвеждането в новия Граждански процесуален кодекс на предварителен подбор кои жалби по граждански дела да бъдат допуснати до разглеждане във ВКС. Подбор, който уж се основава на законови критерии – т. нар. основания за допустимост, но на практика се извършва произволно и не може да бъде обжалван.
До сега обсъжданите промени в НПК разликата между наказателното и гражданското съдопроизводство по отношение на касационното обжалване беше в това, че при първото несправедливостта се вихреше на бавни обороти, а при второто – на високи. Според НПК върховните съдии бяха с вързани ръце да решат сами спора, докато по ГПК колегите им са с развързани ръце да откажат изобщо да го решат. Дали нещата ще се променят за добро поне в наказването на криминалния сектор е рано да се каже. Но е крайно време да се помисли за адекватна на българските условия съдебнопроцесуална политика. Освен посоченото по-горе вносителите на приетия вече законопроект признават, че в повечето европейски държави има тенденция за увеличаване на правомощията на касационните съдилища да вземат решения – нещо, срещу което у нас се изляха куп приказки и коварни законови текстове.
Ако ВКС представи справка колко и кои наказателни дела са прекратени поради изтекла давност заради многократното им връщане за последните осем години, в които беше длъжен да ги връща на долната инстанция, картинката би била интересна. Но не по-малко интересна би била и справката за съотношението между размерите на исканите от прокуратурата присъди и тези, които са влезли в сила. Изводът би могъл да бъде само един – че на всяко законодателство у нас може да му се намери цаката. Било чрез залагане на вратички, било чрез изкривена съдебна практика.
Неслучайно промените в НПК предвиждат и мерки срещу злоупотребите с други два правни института – споразумението и задочното производство. Посочва се, че в стремежа за налагане на по-леки по вид и размер наказания на подсъдими съдилищата изключват възможността за увеличаване на определеното общо наказание на подсъдими, извършили множество престъпления дори когато е очевидно, че са налице предпоставките за това. Причината била отчасти и техническа – за подсъдими с висока криминална активност и осъждани многократно липсвали пълни данни за постановените присъди, което не позволява дейността по определяне на наказанието да приключи в производството по сключване на споразумението. Така вместо производството да се ускори, каквато е идеята на споразумението, се налага образуване на следващо производство за определяне на общото наказание. Но дори и там съдилищата грешали масово в полза на подсъдимите, та трябвало главният прокурор да отстранява нарушенията чрез възобновяване на делото – процедура, която се прилага в изключителни случаи.
Корекция се прави и заради въведеното неотдавна задължение на съда освен връчването на обвинителните книжа да връчва на подсъдимия и съобщение, с което да бъде уведомяван за възможността делото да се разгледа в негово отсъствие, когато то е по уважителни причини. Ако съдът не успее да връчи това съобщение, постановената присъда може да бъде отменена, а делото – възобновено. Практиката е показала, че съдът е в невъзможност да информира подсъдимия за последиците от неявяването му в съдебно заседание. Подсъдими, които уж отсъствали по уважителни причини, се укривали, за да не им бъде връчено съобщението, че ще ги съдят задочно. Те напускали адреса си, който е известен от досъдебното производство, заминавали в чужбина или вземали други мерки, за да осуетят връчването на документа. Съдът налага присъда, тъй като е принуден да разгледа делото и едва когато биват предприети действия по привеждането й в изпълнение, осъденият прави искане за възобновяване на наказателното производство, защото не е изпълнено задължението за уведомяването му за последиците от това, че не се е явил. В тези случаи за ВКС може единствено да възобнови наказателното дело. С предложеното в законопроекта изменение се цели да бъде ограничена възможността за злоупотреба с правото на информиране, като се изясни кога съдът е положил усилия да издири подсъдимия, за да му връчи книжата.
