Надеждите, че след 20 години демокрация България най-сетне е узряла за публично-частното партньорство, се оказаха малко преждевременни. Причината е, че одобреният от правителството в края на лятото проектозакон, който трябваше да уреди отношенията между държавата и бизнеса, катастрофира фатално. Още при първото му разглеждане в правната комисия на Народното събрание през седмицата стана ясно, че нормативът не струва и ще трябва да се пише наново. Срокове обаче не бяха поставени и нищо чудно документът да потъне в някое чекмедже поне до следващите избори. Тогава политиците със сигурност отново ще се сетят за ползите от сътрудничеството с частния сектор и пак на едро ще обещават на публиката, че това ще е сред основните им приоритети, когато се докопат до властта.
Всъщност причините законопроектът за публично-частното партньорство да пропадне са повече от банални. Оказа се, че текстовете в него са
юридически неиздържани
дават възможност за злоупотреби и на практика нормативът не би могъл да заработи, ако се приеме в представения вид. Интересно е само как досега никой не видя тези проблеми? Та нали всичките министри вкупом го одобриха, и то без забележки? Дори Симеон Дянков обясняваше, че в подготвянето му са участвали експерти от всички министерства, а крайният вариант е бил предварително дебатиран и показан в Европейската комисия. Надявам се, че това ще е един от приоритетните закони в парламента, защото с него наистина ще се отключат много по-големи инвестиции в области, в които България досега не се е справила добре, каза при гласуването му от Министерския съвет финансист ‘b91.
По всичко личи, че добрите иначе намерения са били само на думи. Предложеният за обсъждане в парламента вариант е 19 страници, а преходните и заключителните му разпоредби са 20 и обръщат наопаки Закона за концесиите, отбеляза Любен Корнезов от БСП при разглеждането на проекта в правната комисия. На практика с него се предлагаше възстановяване на конкурсните процедури състезателен диалог и договаряне с обявление при сключването на концесии. В действащия сега правилник единствената допустима процедура е откритата. Но поради липсата на гъвкавост тя не позволява избор на частен партньор в по-сложните от правна или финансова гледна точка случаи, се посочваше в мотивите към норматива. Истината обаче е, че предлаганите изменения може да се окажат една
доста удобна вратичка
за заиграване с определени лица или фирми. Състезателният диалог представлява комбинация от ограничена процедура и процедура на договаряне, като възложителят има само най-обща идея за обекта на поръчката, но не знае как да я осъществи. Така често се открива възможност за фаворизиране на някой кандидат. Наистина, комисията и органът, който организира провеждането на конкурса, гарантират равнопоставеност на всички участници, включително и да не предоставят информация, която да дискриминира и облагодетелства едни от тях за сметка на други. Но всичко това досега многократно се е оказвало само добро пожелание и няма никакви гаранции, че в бъдеще нещата ще се променят.
Показателно за качествата на документа е, че и Искра Фидосова от ГЕРБ изрази критики към него. Ако бъде приет в този си вид, правителственият законопроект ще предизвика хаос в редица закони. Той отменя текстове в законите за държавната и общинската собственост, без да е разписано какво става с отнетите правомощия, изтъкна шефката на правната комисия. По думите й обектите и дейностите, които подлежат на публично-частно партньорство, се припокриват напълно с изброените в Закона за обществените поръчки, което дава възможност за злоупотреби, тъй като не е ясно кога ще се прилага единият и кога другият норматив.
Според плановете на кабинета
партньорството с бизнеса трябваше да бъде приложимо за всички обекти на социалната инфраструктура (болници, училища, детски градини, затвори, спортни обекти, социални жилища и др.). В този кръг влизат още безплатните за потребителите текущо и зимно поддържане на пътища, жп гари, обекти на жп инфраструктурата, събиране, депониране и преработване на битови отпадъци и т.н., както и всички други договори за услуги от обществен интерес, при които заради изискването за социална поносимост на услугите е необходимо публичният сектор да поеме част от разходите. Сега за тези дейности се провеждат търгове по Закона за обществените поръчки и точно затова се създава объркване в нормативната база.
Вън от съмнение е, че публично-частното партньорство трябва да се уреди със закон. На първо място комбинирането на ограничените публични средства с финансовите възможности на частния сектор и еврофондовете ще спомогне за
увеличаване на инвестициите
в техническата и социалната инфраструктура, в услугите, в научноизследователската дейност… Чрез публично-частното партньорство се гарантира и по-добро качество на услугите – все пак ако проектът не е изпълнен добре, инвеститорът няма да си възвърне вложенията. Само за сравнение – при обществените поръчки изпълнителят изобщо не се интересува от това, дали се работи качествено, важно е да си вземе парите. Неприятното е, че изброените ползи могат да се обърнат на 180 градуса, когато става дума за българската действителност. Ето защо на бизнес отношенията между държавата и частния сектор у нас никога не се е гледало с добро око. От една страна, зад подобни връзки обикновено се крият всевъзможни корупционни схеми и се прокрадват личните интереси на хора от властта, а от друга – след като се опари от неиздължените сметки на управляващите, бизнесът въобще не иска да чуе за сътрудничество с държавата.
В нормативната ни база дори няма правно определение на термина публично-частно партньорство, въпреки че той се използва широко в различни наредби и приложения. Няма и конкретна структура или звено, което да се занимава с тази дейност. Странно е, че досега не е приеман такъв закон в България – чуди се и финансовият ни министър. – Отговорът на специалистите, които са работили в държавните структури през последните 10-15 години, е, че с такъв норматив се позволяват най-различни форми на публично-частно партньорство, а сега това зависи от кметовете или от Министерския съвет. Съответно в тези решения, за които няма правна база, предполагам винаги е имало някакъв момент на непрозрачност. Липсата на този закон реално прави така, че всичките решения да се концентрират в няколко души в държавата, обяснява Дянков.
Според Евгений Кънев, съосновател на Европейския институт за стратегии и политики (ESPI), една от най-важните причини досега държавата да не си сътрудничи с бизнеса е, че на пръв поглед
този модел изглежда скъп
Администрацията смята, че публично-частното партньорство е трудоемко начинание, свързано с много повече разходи, отколкото провеждането на обществени поръчки. Това наистина е така, но само що се отнася до първоначалната инвестиция. Ако обаче се проследи проектът през целия му живот, нещата се обръщат. При поръчките се плаща еднократно, но след това поддръжката на обекта изисква допълнителни средства, докато в другия случай тези разходи са за сметка на частния партньор, подчертава Кънев.
Любопитно е сега кога и министрите ще стигнат до извода, че публично-частното партньорство е лесен начин за намаляване на бюджетните разходи чрез привличане на частен капитал в публичната сфера и колко бързо ще коригират текстовете в проектозакона. Дотогава всеки опит за сътрудничество на държавата с бизнеса ще си е по стария начин.
