Тези дни бяха публикувани извадки от изказване на премиера Бойко Борисов пред форум на една от работодателските организации. Като оставим настрана характерното брауново движение на мисълта на министър-председателя и специфичните му изразни средства, става дума за много важни неща. Най-вече – за нещата, които в голяма степен обуславят фасадния, кух, неподплатен с реални стойности характер на това, което твърдим, че сме постигнали. Фасадна пазарна икономика, фасадна демокрация, фасадно гражданско общество, фасаден плурализъм на медиите. Наистина е много важно да разберем защо са се случили и продължават да се случват тези неща и как да постигнем работеща автентичност, т.е. демократично устройство, даващо резултати за хората.
В словото на премиера най-често употребяваната дума е схема, т.е. план или модел, използван у нас за прокарване на нечий частен интерес – във вреда на публичния интерес да се извличат големи печалби на гърба на огромното мнозинство от гражданите.
Може би най-красноречивият отговор на въпроса завършил ли е или докъде е стигнал българският демократичен преход е рефренът на един популярен нашенски хип-хоп хит: мене ме нема у целата схема. Да, повечето от нас ни няма в тези схеми. По-точно казано, в схемите, за които говори премиерът (както и в множество други, които не споменава),
големият отсъстващ е общият интерес
Вместо това всекидневието ни се е превърнало във война на всеки против всички, в илюзорна битка за спасяване поединично или на малки групи, в постоянна игра на надцакване, в която в крайна сметка всеки е прецакан. Да, всеки. Дори тези, спечелили милиони чрез хитри схеми, защото или ще им ги отнеме някой с по-хитра схема, или просто ще ги гръмнат, взривят или инфарктират. Обречени да загубят са и тези, изкопчили чрез всякакви възможни (включително и незаконни и нечестни) средства изборна победа, защото големият въпрос е не как да спечелиш властта, а дали знаеш за какво да я употребиш.
Има обаче едно много важно обстоятелство: схемите, от които се жали Бойко Борисов и които (може би) иска да пребори, не са нито природно бедствие, нито пандемия, нито нашествие на извънземни. Те са продукт преди всичко на дефицити в българското общество, в българската държава, в българската политика. Голяма част от дефицитите са създадени и/или поддържани изкуствено – именно за да работят схемите. Схемите са следствието, първопричината са дефицитите, които непрекъснато създават възможности за изобретяване на нови и нови схеми.
Дори да приемем, че има воля и капацитет за борба срещу схемите (доста спорно твърдение, защото всъщност се води борба срещу нечии схеми, а срещу други не), това ще бъде борба срещу следствието, а не срещу причината.
Един сплит на причините да има схеми, е
липсата на държавност
Държава има, при това в някои отношения българската държава е в отлична кондиция, например когато трябва да ощави редовия гражданин или малкия бизнесмен. Но няма държавност, което на първо място се изразява в това, че няма равнопоставеност на всички членове на обществото пред закона. Основната отговорност за което носят не толкова прилагащите законите, а законотворците. Имаме достатъчно примери със съзнателно изкривени или неработещи шедьоври на законотворчеството, дело на предишни управления. Но немалко такива образци вече създадоха и тези, които ги наследиха. Отминалите избори бяха толкова зле организирани, хаотични и нечестни, защото управляващите си написаха и приеха Изборен кодекс, който бе замислен така, че да обслужи техните интереси. Той наистина ги обслужи (до фазата на спечелване на властта) и затова идеолозите на това законотворческо недоразумение го защитават с впечатляваща пламенна наглост.
Вторият, не по-малко важен индикатор на дефицита на държавност, който е пряко свързан със схемите, е липсата на предвидимост в поведението на държавните институции на национално и местно равнище. Още в началния период на управлението на ГЕРБ се видя, че липсата на интелектуален капацитет и държавнически опит у новите управляващи носи сериозен риск от драстичен спад на управляемостта на жизненоважни социални процеси. Никога в такава степен българското правителство не е било толкова често и толкова дълбоко изненадвано от събития, които без особена трудност би трябвало да бъдат предвидени и отчетени в управленските сценарии. Като се прибави прекомерната склонност към импровизации при ключови фигури в кабинета, получилата се ситуация е напълно обяснима. Днес никой не знае какво ще решат българските управляващи утре. Още по-лошо е, че и те самите не знаят.
Именно
липсата на предвидимост
в ключови политики на държавата е голямата пречка пред социално-икономическото развитие на страната.
Нестабилността на нормативната и административната среда удря преди всичко масовия, дребния и средния български бизнес, защото започнатото при разчет на плюс делово начинание изведнъж излиза на червено. Това е първопричината и за драстичния отлив на чуждестранни инвестиции. Крайно време е да се разбере, че нито евтиният труд, нито ниските данъци, нито административните бонуси вече са решаващи за привличане на инвеститорите.
Най-важното условие е наличие на дългосрочна национална, на първо място социално-икономическа стратегия с добре подбрани приоритети, съчетана с последователност и предвидимост на мерките за нейната реализация. Ако ние сме разпознали собствения си траен интерес, и другите ще могат да видят своя, доколкото той може да бъде съгласуван, с нашия.
Впрочем, като стана дума за чуждестранните инвестиции, това е може би най-шокиращата част от разсъжденията на Бойко Борисов за схемите. Премиерът точно характеризира една част от нахлулите през последните десетина години у нас капитали, но пропуска да отбележи две много по-важни неща. Нито през 2009 г., когато пое наследството на тройната коалиция и когато му беше времето, нито по-късно, управлението на ГЕРБ не успя да посочи недъзите на предходните политики, в частност, вредата от хиперболизирането на ролята на чуждестранните инвестиции въобще, независимо от това, къде те се насочват. И това, и предишното, и по-предишното правителство говорят за чуждестранните инвестиции като за циклон, който идва отнякъде и ще мине през страната ни – независимо дали го искаме или не. Създава се впечатление, че всеки инвеститор е добре дошъл у нас, независимо от произхода на парите му и посоката на плановете му, разбира се, ако успее да си осигури подходящата подкрепа от подходящите хора. Тъй като няма дори опит за дефиниране на националния ни интерес, правителството няма надеждни ориентири за преценка на относителната полезност на различните инвестиционни проекти.
Още по-съществено е да се отбележи, че по-големите чуждестранни инвестиции, независимо откъде идват, си приличат по едно: зад чуждите пари
застава някоя чужда държава
Американците натискат за Шеврон и шистовия газ не по-малко, отколкото руснаците за Газпром, Южен поток или АЕЦ Белене. Австрйското правителство застана зад Била и ОМВ, чешкото – зад ЧЕЗ, германското – зад ЕОН. Саркози не се колебае да постави въпроса за френските корвети като политически въпрос. Въпросът е:защо я нема в тази схема българската държава?
Това, за което обвиняват чуждестранните инвеститори, най-често е пропуск, грешка или съзнателно бездействие на български институции, и то не на удобната за поемане на всички грехове администрация, а на конкретни политически фактори. Вездесъщата комисия за енергийно и водно (не)регулиране е много удобна с псевдонезависимия си статут, както и множество други нетолкова независими агенции и комисии. Но в края на краищата всички те (и техните ръководители) трябва да се отчитат пред органите, които са ги излъчили и които на свой ред носят отговорност пред българското общество, а не пред Меркел, Саркози, Обама, Путин, папата или арменския поп.
През изтеклите две и половина години, откакто е на власт, ГЕРБ трябваше да атакува недъзите на предишните управления не чрез популистки и предварително обречени показни акции от типа ние ги хващаме, те ги пускат, а чрез аргументиран анализ на грешките в политиките и съответни законодателни и институционни промени. Днес Борисов няма как да избяга от въпроса какво бе направено през този период, за да идват точните инвестиции, за да няма съмнителен аутсорсинг към дъщерни фирми, за да не рекетират търговците производителите, за да не се строи туризъм с цената на разрушаване на природата (и на самия туристически бизнес) и още много, много други схеми.
Истинското реформаторство не е нито импровизация, нито просто смелост, още по-малко – несъобразяване със статуквото. То е обмислена смела стратегия за качествена промяна на статуквото. От всички елементи на това определение за момента при нас е ясно единствено статуквото.
