Европейската криза, която заплашва да залее глобалната икономика, като че ли доведе до бързо преобръщане на пластовете на политическите елити. Типичен пример е смяната на караула в изпълнителната власт на Гърция и Италия, където управлявалите десетилетия типични партийни или коалиционни правителства бяха заместени с отбрани университетски професори, бизнесмени и мениджъри. Това послание за обновената същност на елитите се възприема като важно средство да бъдат успокоени пазарите, а международните финансови институции да бъдат убедени в основателността на допълнителната щедра подкрепа.
На пръв поглед такава интерпретация на днешната политическа турбулентност е логична и обоснована. Политици с традиционния профил на партийни лидери, които носят отговорността за провалените публични финанси на своите държави (както често се смята, за да угодят на мнозинството от населението), днес са подчертано непопулярни. Новият тип политическо ръководство, на което се възлагат големи надежди, се олицетворява от (поредната) нова вълна от технократски екипи, които се отличават с хладнокръвие и идеологическа неутралност. Нещо повече, социалната им дистанцираност (да не кажем безчувственост) се смята за ценно управленско качество в днешната криза.
Каре
Това явление не е ново, към спасителния технократски модел на управление са прибягвали не само демократични държави, но и различни авторитарни режими, решени с твърда ръка да извършат смятаните за необходими реформи. Достатъчно е да припомним правителствения екип на архитекта на корейското чудо Пак Чжон Хи през 60-те години на ХХ в. или правителството на децата-чудо (екипът от ученици на Милтън Фридман, известни като Чикаго Бойс) на генерал Пиночет в първите десет години на военната диктатура в Чили.
В случая обаче говорим за друго място (Европа) и преди всичко – за друго време, второто десетилетие на ХХI в., епоха на глобализацията, невижданата световна взаимосвързаност и икономиката на знанието.
В една скорошна публикация списание Нюзуик цитира люксембургския премиер Жан-Клод Юнкер като автор на най- сполучливото формулиране на причините за нашествието на технократите. Визирайки типичните политици от кариерата, Юнкер казва: Ние всички знаем какво трябва да се направи, но не знаем как да бъдем преизбрани след това. Изводът, поне според привържениците на тезата, че спасението е в технократите, е ясен: когато настъпят тежки времена, на държавното кормило трябва да застанат хора,
на които не им пука
т.е. за които няма значение какво мислят и преживяват избирателите.
Технократите се смятат за антипод на партийните политици, защото се предполага, че са имунизирани от традиционните критерии, предизвикателства, слабости и страхове на последните. Именно затова Юнкер публично твърди, че новоназначеният италиански премиер Марио Монти е идеалният човек за тази ситуация. Фактите са неопровержими – Монти наистина е различен. Човек с кариера на университетски професор, бивш еврокомисар в Брюксел, той никога не е участвал в избори и не е бил избиран посредством масов публичен вот. Нещо повече, всички членове на неговото правителство притежават кардинално различен профил от управлявалите досега италиански политици. Още по-драстичен е контрастът на образа на новия гръцки премиер Лукас Пападемос, известен и уважаван като типичен еврократ, спрямо водачите на управлявалите Гърция пет десетилетия партийни династии.
Вероятно няма спор, че наистина едно поколение, сраснали се с властта европейски политици, най-после трябва да слезе от сцената. Но оттук нататък въпросите започват, а не свършват. Най-вероятно дилемата технократи или политици е фалшива, а решението е в израстването и утвърждаването на ново поколение политици, които, за разлика от сегашните европейски лидери, се уповават на научното знание, а не на познатия арсенал от демагогия, задкулисни споразумения и периодично пренастройван баланс на силите.
Каре
Тяхното ново качество, така дефицитно днес, е не безразличието към публичните ценности и проблеми, а способността много по-задълбочено, перспективно и почтено да се дефинират стратегическите интереси и цели на държавите и на техните съюзи. Бедата на днешните европейски лидери (далеч не само тези на закъсалите държави) е не толкова в желанието на всяка цена да бъдат преизбрани, колкото в придържането към необосновани, произволни или национално егоистични решения. Т.е., в загърбването или пренебрегването на обективния научен анализ на изключително сложната глобална динамика.
Преди всичко твърде спорно е
дали наистина е ясно
какво трябва да се направи?
Ако решението на проблемите на отделните европейски страни и на Европейския съюз като цяло бе в прилагането на ясни, но непопулярни мерки, това щеше да бъде наистина предимно въпрос на политическа воля. Но нещата са далеч по-сложни. Европейските ръководители обсъждат различни, дори изключващи се варианти на действие. Изборът на вариант е крайно усложнен по няколко причини. Първо, няма категорични доказателства за положителния ефект и възможните странични последици на всеки вариант дори в средносрочен, да не говорим в дългосрочен план. Второ, различните варианти предполагат различна цена, и което е по-важно, различно разпределение на цената. Става дума за национални интереси и за практическа невъзможност на този етап да се постигне приемлив техен баланс. Силните (Германия и Франция) могат да се наложат тук и сега, но това въобще не гарантира, че в перспектива нарушената солидарност няма да се върне като бумеранг. Намеците, че днес Германия може да спечели това, което не е успяла в две войни, са не само некоректни, те са много нескопосан опит да се оспори държавническата мъдрост и политическото наследство на Конрад Аденауер (и на генерал Де Гол). Третата голяма трудност идва от обстоятелството, че рано или късно ще трябва да се признае големият проблем пред ЕС – това е един политически форсиран проект, който изпреварва съзряването на необходимите икономически и социални предпоставки. Именно големите европейски държави и лидери дадоха лошия тон да се замете под килима провалът на Лисабонската стратегия (вкл. на ревизирания й по-реалистичен вариант). Кризата на Европейския съюз не е породена главно от липсата на дисциплина или шмекериите на по-малките и по-слабите, това е криза на погрешен модел и на липса на адекватна стратегия.
Освен това в съвременната епоха е много наивно да се мисли, че една шепа технократи имат монопола над правилните решения.
Каре
Днес намирането на правилното решение е неразривно свързано с правилния начин на намиране на решението. Това означава – широк публичен диалог, социална свръхчувствителност, в смисъл на повишено внимание към всяко разумно предложение, откъдето и да идва то, отказ от претенциите за монопол над истината, гарантиран от властови позиции. Иначе казано, днес доброто управление не може да бъде дело на хора, на които не им пука какво мисли обществото, а единствено на
държавници, които разбират
хората и могат да артикулират и днешните, но и утрешните интереси на това общество.
Много често се пропуска (това наблюдаваме и в България) че трудните фискални и икономически реформи могат да успеят само при наличие на обществено доверие, подкрепа и, най-важното, участие. Управлението на държавата, особено във време на криза, преминава задължително през убеждаване на обществеността, а това е възможно предимно чрез политически средства. Проблемът и в Европа, и в България, и в повечето страни по света е липсата на политика и политици, способни и желаещи да представят научните аргументи, обуславящи едно или друго управленско действие, по човешки начин.
Следователно изходът не е в замяната на политиците с безчувствени роботи-технократи, а в извеждането начело на нов тип политически лидери, имащи морала, ума и харизмата да убедят хората да приемат предлаганите решения, но след като са ги обсъдили честно с тях.
Александър Маринов
