Усилията на европейските лидери да спасят от разпадане еврозоната зависи от множество фактори. И… от късмет, според Йоким Фелс, главен икономист на звеното за световно стопанство в лондонския офис на Моргън Стенли.
Успехът на постигнатото на 9 декември в Брюксел, след многочасов среднощен маратон, споразумение за възстановяване на доверието в единната европейска валута се дължи на щастливата развръзка на няколко събития. На първо място, инвеститорите ще трябва да престанат да искат все по-голяма доходност, за да купуват европейски дълг. На второ – международните рейтингови агенции ще трябва да се въздържат от заплахи за понижение на кредитните оценки на страните членки на еврозоната и на общността като цяло. На трето, чуждестранните партньори извън еврорегиона ще трябва бързо да предложат спасителни средства. На четвърто, Европейската централна банка да вземе мерки, за да успокои пазарите на държавни облигации. На пето, политиците ще трябва да избягват грешките, които дерайлираха предишните инициативи и допуснаха гръцкият проблем с дефицита през 2009-а да се превърне в заплаха за международната финансова система.
На последната среща в Брюксел бе приет петият по ред – за последните двадесетина месеца, пакет от изчерпателни мерки за разрешаване на кризата на държавния дълг в еврозоната, които са разчетени да имат дългосрочен и незабавен ефект.
Дългосрочните мерки
според френския президент Никола Саркози и германския канцлер Ангела Меркел се основават на т. нар. фискален пакт. Той изисква от подкрепящите го правителства да държат структурните си бюджетни дефицити под 0.5% от БВП, създава механизъм за автоматични корекции на неизпълнението и изисква вписването на нови текстове в националните закони за бюджета. Освен това фискалният пакт предвижда по-настоятелен контрол върху данъчните системи и разходите на правителствата, които надхвърлят тавана на бюджетния си дефицит от 3% от БВП.
Този блестящ сценарий за подобрена версия на Европейския съюз бе помрачен от ветото на Великобритания, която не желае промени в договорите за създаване на общността. Упоритата неотстъпчивост на английския премиер Дейвид Камерън не само усложни живота на континента, но докара до разделение и общественото мнение на Острова, както и до сериозни трусове в управляващата коалиция.
Английското вето принуди европейските лидери да договарят по принцип подписването на междуправителствено споразумение, защото в него няма да участват всички страни членки на ЕС и то не може да е част от съществуващите договори.
Подводните камъни
По правило такъв тип споразумение е възможно, подобно на договореностите за създаване на Шенгенското пространство. В зависимост от конституцията на държавата членка на ЕС обаче то изисква или само одобрение на правителството, или ратификация в парламента. Според българската конституция например, когато се налагат финансови задължения за страната, е необходимо одобрението на парламента.
На пръв поглед изпълнението на подобна процедура не изглежда трудноосъществимо от европейските лидери, защото целта им е да се избегнат референдуми, подобен на ирландския, който забави навремето приемането на договора от Лисабон. Ратификацията в парламента обаче невинаги гарантира подкрепа на начинанието. В някои страни като Холандия и Швеция правителствата нямат парламентарно мнозинство и при гласуване опозицията може да блокира споразумението. Подобни съмнения съществуват и за парламентарния вот в Дания, Финландия и Чешката република.
На практика обаче основните проблеми с ратификацията се очакват от държавите със стабилни стопанства и строга бюджетна дисциплина, които не искат да поемат риска да затънат заедно със задлъжнелите си партньори.
Сериозен конфликт се очертава и във Франция – ако споразумението Меркози не бъде одобрено до май, когато са парламентарните избори, новото правителство (при загуба на Саркози) може да го отхвърли. Основните конкуренти на сегашния френски президент вече обявиха, че не подкрепят сделката от Брюксел.
Съществуват неясноти и около органите на ЕС, които ще контролират новия фискален пакт. Европейската комисия например може да бъде поканена легално от група държави да наблюдава междуправителственото споразумение, но тя не може да бъде включена като контролиращ орган по него, защото ще надвиши правомощията си, делегирани в европейските договори.
В мъгла е обвита и идеята на Меркел да използва Европейския съд за налагане на автоматични санкции на страните, които не спазват правилата. Не е ясно дали ЕК ще има право да заведе дело в съда срещу Италия например, ако Рим надвиши тавана на бюджетния дефицит. Справка с договорите показва, че Брюксел няма подобно право и тогава инициатор на евентуална съдебна процедура ще трябва да стане отделна страна примерно кредиторът Германия да внесе иск срещу длъжника Италия.
Горните хипотези могат да се елиминират, ако се намерят вратички в закона за използване на европейските институции, без да се увеличават правомощията им в ЕС, което пък не може да стане заради ветото на Великобритания. Засега подобни пролуки не са открити, но пък експертната група има срок до март 2012-а да ги намери.
Председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой също не изглежда много в час с изявлението си, че ще изготви следващия доклад за задълбочаване на фискалната интеграция през юни следващата година. Просто защото тандемът Меркози иска фискалния пакт да е налице три месеца по-рано.
Краткосрочните мерки
са насочени конкретно към осигуряване на достатъчно финансиране за страните, които са в затруднение.
Засега единственото категорично решение е, че частните инвеститори в държавен дълг няма да бъдат канени доброволно да поемат част от загубите по преструктурирането му, какъвто е случаят с Гърция. Финансови анализатори смятат, че именно този елемент, наложен от германския канцлер Меркел, стои в основата на пазарното недоверие и разрастването на кризата извън границите на южната ни съседка.
Доста конкретна изглежда и втората мярка – ЕС да преведе допълнително 200 млрд. евро на МВФ, което да стане на базата на двустранни кредитни линии от националните банки на Стария континент.
Третата краткосрочна стъпка е постоянният антикризисен фонд на еврозоната – Европейският стабилизационен механизъм (ESM) да започне работа през юли 2012-а, година по-рано от предварителните договорености. Активите на фонда са в размер на 500 млрд. евро и той ще замени сегашния Европейски фонд за финансова стабилност. За да стане по-ефективен при кризи, се предвижда промяна на правилата за гласуване чрез включване на извънредна процедура. При нея няма да се иска единодушие, а квалифицирано мнозинство от 85%, ако ЕК и ЕЦБ преценят, че намесата е спешна. Срещу подобно изключение обаче се обяви Финландия, която заплаши, че няма да подкрепи ESM, ако отпадне клаузата за единодушно решение.
Плюсовете и минусите от въвличането на МВФ
Държавите от ЕС получиха срок до края на тази седмица, за да осигурят пари за МВФ. Първа със задачата се справи германската Бундесбанк. В изявление за информационната агенция DPA на 11 декември членът на изпълнителния й борд Андреас Домбрет увери, че институцията ще отдели допълнително 45 млрд. евро за финансиране на МВФ. Великобритания пък реши да не участва в мероприятието, което бе пореден удар върху европейската солидарност. Останалите държави продължават да мислят.
По закон Европейската централна банка няма право да финансира правителствата на страните членки на еврозоната, но тя или националните банки на общността могат да дават заеми на МВФ. Това се е случвало и преди, поради което свръхортодоксалната Бундесбанк няма нищо против да подхрани хазната на Фонда дори след това тези пари да бъдат използвани като помощ за Испания или Италия. Просто защото по-голямата част от риска се прехвърля на МВФ.
В много аспекти това пренасочване на пари е хитър похват. Освен че заобикаля пречките пред банките, той налага и дисциплина, защото впоследствие експертите на Фонда ще държат под отчет периферията на еврорегиона. Освен това примерът на европейците може да се окаже заразителен и за други донори. Засега САЩ, Канада и Австралия се отнасят хладно към идеята да участват в голяма спасителна акция на МВФ в Европа. И смятат, че Старият континент трябва сам да се справя с проблемите си. Развиващите се пазари от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) , както и Япония са склонни да внесат общо 200 млрд. евро, като Пекин е приготвил 40 млрд., а Бразилия – 11 млрд. евро.
Каква е изгодата
на развиващите се стопанства? Не незабавна, но се очертава такава в бъдеще. Както е известно, правото на глас в изпълнителния борд на МВФ зависи от сумата, която държавите членки внасят регулярно на квотен принцип, а не на пожар, както в случая. Тези квоти се предоговарят на няколко години и в миналото едри извънредни вноски са успявали да убедят останалите членове на МВФ да дадат по-голяма тежест на донорите при следващите квотни пазарлъци.
За съжаление като всеки хитроумен ход и този има недостатъци както за Фонда, така и за Стария континент.
Ако МВФ реши да помогне на страни от еврозоната, той ще има прекалено големи вземания и ще стане зависим от един-единствен регион в света, защото повече от половината отпуснати от него заеми са именно за държави от ЕС. За Италия и Испания пък заемите от Фонда не са равностойни на покупките на техни държавни облигации от ЕЦБ. Просто защото международната институция е преференциален кредитор, което означава, че получава пръв парите си обратно. И в случай на държавен фалит колкото повече пари е получило дадено правителство, толкова по-големи ще са загубите за частните кредитори. Не трябва да се пренебрегва и опасността подпомогнатата държава да не изпълни спасителната програма, въпреки че е получила пакет от спешни заеми.
Новата европейска сделка няма да проработи
смята главният икономист на банковата група Ейч Ес Би Си Стийвън Кинг. Защото тя не предлага обяснение как излишъкът, примерно, по текущата сметка на Германия ще бъде рециклиран, ако южните европейски държави поемат по пътя на фискалната дисциплина.
Кинг подозира, че в мечтите си европейските политици се надяват германският излишък да се стопи от само себе си. Но на практика пътищата са два: или германският износ да стане по-нисък от вноса, или импортът в страната да нарасне спрямо експорта.
Първата опция ще се случи, ако Южна Европа попадне в дълбока рецесия, защото, взети заедно, Испания и Италия са по-важна дестинация за германските износители, отколкото за щатските. Тогава двете страни ще свият потреблението и фискалната дисциплина в съчетание с мерките за строги икономии ще навреди на Германия и на други износители от Северна Европа. Което със сигурност никой не желае.
Втората опция ще стане реалност, ако Берлин прегърне необходимостта да увеличи и стимулира ръста на вътрешното потребление за сметка на износа. Което ще повиши и инфлацията в страната. За еврозоната като цяло по-ниска от средната инфлация на юг и по-висока на север е идеална конфигурация, която ще позволи корекции в конкурентоспособността. Но тя със сигурност няма да е по вкуса на ненавиждащите инфлацията германци.
Конкретните стъпки по изпълнение на краткосрочните и дългосрочните мерки от поредния пакет на Брюксел тепърва ще се правят. Амбициите на Саркози са да има план до Коледа и той да бъде въведен през март 2012-а. Засега финансовите пазари не се отнасят с уважение и доверие към плана Меркози и еврото вече падна под психологическата граница от 1.30 щ. долара. Международната рейтингова агенция Муудис инвестърс сървис не се е отказала да преразгледа кредитните оценки на страните от ЕС с намерение да ги понижи. Така че тактиката на премиера Камерън може и да не се окаже чак такава политическа глупост.
nbsp;
nbsp;
