Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш. В Европейския съюз тази стара максима звучи по следния начин: Не всички искат. Малцина могат. А за правене просто забравете. През последните размирни години икономическата и финансовата криза буквално измести всички други приоритети на общността на заден план. Парица-царица, както би казал Алеко. Това загърбване важи в пълна степен и за т.нар. Обща външна политика и политика на сигурност.
Това обаче не е чак толкова учудващо. За обща европейска външна политика и дори за обща армия се говори още от началото на 50-те години на ХХ век, но на практика нейната основа е поставена едва през 1969-а с доклада Давиньон. Целта на страните членки тогава, както и сега, е една и съща: постигане на единодушие по всички значителни международни проблеми. Тази цел беше потвърдена и от последвалите европейски договори: Маастрихт 1992-ра, където изрично се казва, че общата външна политика е вторият от трите стълба на ЕС, Амстердам 1997-а, Ница 2003-а и Лисабон 2009 година.
Накратко казано, що се отнася до договорна база, принципи и насоки, общи стратегии и инструментариум, планиране и процедура по вземане на решения, европейските политици си свършиха работата. Само че за реални действия трудно може да се говори. Както често се случва, желанията се разминаха с реалността и примерите за това са многобройни. Като че ли по стар, изпитан през годините навик, Евросъюзът се разделя всеки път, когато се сблъска с някое по-сериозно външнополитическо предизвикателство. Спомнете си началото на войната в Ирак и как американският министър на отбраната Доналд Ръмсфелд въведе в обращение понятията стара и нова Европа, визирайки разцеплението, което се наблюдаваше по това време между Франция и Германия, от една страна, и редица източноевропейски държави от друга. Подобно разцепление се наблюдаваше и по въпроса за независимостта на Косово, войната между Русия и Грузия, а в най-ново време и по темата за засилване или отслабване на политическите и икономическите връзки с Украйна след ареста на опозиционния лидер Юлия Тимошенко.
Такива са фактите. Вторият стълб на ЕС на практика не съществува. Въпреки че влезлият в сила през декември 2009-а. Лисабонски договор създаде новата позиция на Върховен представител по външната политика и политиката за сигурност, Обща служба за външна дейност и нова правосубектност във външното представителство на общността – страните членки и особено по-силните от тях продължават да правят каквото си поискат в международен план. Това е най-вероятното обяснение защо след началото на икономическата и финансова криза общата външна политика така лесно се превърна във въпрос от второстепенно значение. Най-озадачаващо обаче бе мълчанието на баронеса Катрин Аштън, докато всички тези процеси набираха скорост.
Който говори по-малко, изглежда по-умен. Тази поговорка сигурно е една от любимите на Върховния представител за външната политика на Европейския съюз. Естествено, когато става дума за висшето изкуство на дипломацията, умението да си държиш езика зад зъбите е ценно преимущество. Но това съвсем не означава, че първият европейски дипломат трябва да стои в ъгъла, докато други вземат съдбовни решения за бъдещето на Европа.
За съжаление на мнозина точно това се случва в момента и ако не внимава британската лейбъристка със синя кръв, може окончателно да остане край страничната линия, независимо от многобройните правомощия, които й предоставя Лисабонският договор. Според неговите клаузи тя разполага не само с многохилядния апарат на създадената през декември 2010 г. Европейска дипломатическа служба, но също така и с гарантирано място в Съвета на ЕС. В допълнение Аштън заема и позицията на вицепрезидент в рамките на Европейската комисия.
Явно всичко това не е достатъчно, за да може общата външна политика да остане част от дневния ред на Евросъюза. За пореден път през последните 20 години той се занимава преди всичко със себе си. Докато политици и икономисти са забили унесено очи в пъпа си, кризата е на път окончателно да погребе всички амбиции за глобалната роля на Европа в света, а Върховният представител по общата външна политика така и не взема отношение.
Вероятно ще се сбъднат предсказанията на белгийския външен министър Стивън Ванакере, който преди няколко месеца остро разкритикува Аштън и заяви, че докато тя мълчи, нейната роля изпълняват Франция и Германия.
Винаги сме искали Европейската служба за външна дейност да бъде центърът, около който да се организират държавите членки. При липсата на такъв център обаче, който да отговаря, да прави бързи анализи и заключения, водеща роля днес заемат германците, а утре – французите или англичаните. Тогава останалите страни трябва да се съобразят с тях, подчерта през май дипломатът.
Това неуместно поведение стана видимо за всички по време на т.нар. Арабска пролет. Бунтовете в Тунис и Египет, свалянето на режима в Либия започнаха и приключиха без активното участие на баронеса Аштън и ръководената от нея европейска дипломатическа служба. Тази пасивност успя да изнерви дори депутатите в Европейския парламент, които се оплакаха от липсата на последователна и ефективна външна политика на ЕС спрямо арабските му съседи. За така необходимия общ европейски глас, за който често говори и самата Аштън, в случая не можеше да става и дума.
В този смисъл трябва да се разбират и препоръките, които направиха в отворено писмо до европейските лидери някои водещи външнополитически експерти от най-големите европейски анализационни центрове, като Европейския съвет за международни отношения, Германския фонд Маршал, фондация Бертелсман, Центъра за европейска политика, фондация Карнеги и други. Сериозно сме загрижени от влиянието, което оказва сегашната дългова криза в еврозоната върху външните отношения на съюза – се отбелязва в писмото. – Първата жертва (на кризата) бе времето, което се отделя за външна политика… Външните отношения на ЕС не могат да се разглеждат като второстепенни. Един интровертен Европейски съюз ще разчита на милостта на другите (световни играчи). Той няма да е в състояние да влияе върху новия световен ред по начин, който да отговаря на неговите ценности и интереси. Инвестициите в сферата на външната политика са инвестиция в дългосрочното съществуване на Европейската свобода, сигурност и просперитет.
За самата баронеса Аштън този път ще е добре да се вслуша в тези гласове и да им обърне повече внимание.
nbsp;
nbsp;
