Преди броени дни Винтън Сърф, по известен като бащата на интернет, публикува в The New York Times мнение, което вдигна много шум. По думите му правото на достъп до мрежата не бива да се причислява към правата на човека. И така се изправи срещу мощно лоби, което включва прогресивни законодатели и привърженици на киберреволюцията.
Публикацията на Сърф едва ли щеше да се появи без арабската пролет и други народни вълнения, чиято организация би била почти невъзможна без интернет и съвременните средства за връзка. Неслучайно под ефективно противодействие на протестиращите властите на първо място разбираха ограничаването на достъпа им до мрежата. Тези събития вдъхнаха втори живот на дискусиите дали в съвременното общество правото на достъп в интернет не трябва да бъде признато за едно от неприкосновените права и свободи на човека.
Въпреки мнението, че човешките права съществуват в реалността независимо от устройството на обществото, като закона за притеглянето, да речем, това изобщо не е така. Правата, които съвременните държави са длъжни да признават, а не да предоставят, са продукт на изключително сложна еволюция на социалните икономически отношения. Затова увеличаването на броя им е много труден процес.
Освен основните човешки права съществуват и права на гражданите, които те получават от законодателите. Благодарение на това през 2009-а Конституционният съвет на Франция призна достъпа до мрежата за фундаментално право. През 2010-а съдът в Коста Рика стигна до същия извод. Правото на достъп до интернет е нормативно установено и за гражданите на Естония.
Според международна анкета, организирана от британската информационна корпорация BBC през март 2010-а, 79 на сто от запитаните в 26 държави смятат достъпа до мрежата за основно човешко право. Според Винтън Сърф обаче интернет не е вечен. Той е само технически инструмент, който позволява да се реализират други права. Иначе казано, без мрежата протестиращите нямаше да реализират правото си на събрания. Но ако интернет бъде закрит, това няма да е нарушаване на правото на достъп до мрежата, а нарушаване на правото на събрания и правото на свобода.
За да обясни по-добре тези свои мисли, Винтън разрушава някои митове. Например, че ООН е причислила достъпа в мрежата към основните права на човека. Тази новина, публикувана от стотици средства за масова информация, се базира на доклад на организацията. Но документът не съдържа признаване на правото на достъп в мрежата за човешко право, а още по-малко основно. В него се твърди единствено, че интернет е важен начин за реализиране на правата на човека. С други думи, ООН подкрепя основната мисъл на Сърф, че достъпът до мрежата е частен случай на правото на достъп до информация.
А за да не уморява читателите с излишни юридически термини, бащата на интернет привежда един простичък пример. Преди векове хората трудно оцелявали без коне. Така че би било естествено да възникне ново основно право – кон за всеки. В случая обаче става дума за правото на достоен живот и на живот изобщо. Да не говорим, че след няколко стотици години правото на всеки човек да има кон изглежда странно.
Но Сърф нямаше да е Сърф, ако не беше предложил разбираемо, просто и конкретно решение на въпроса. Според него отговорността за реализирането на основните човешки права с помощта на интернет трябва да легне върху плещите на инженерите, а не на държавите и на юристите. Пак те трябва да се заемат със защитата и разширяването на възможностите на интернет като средство за реализирането на правата на човека.
