Едно-дневен ред

Migration Image

Една от най-важните, а в наши дни – вероятно ключова, отговорност на елитите е да предлагат и обосновават дневния ред на обществото и неговото управление. Зад това, което се набива на очи – правото и привилегията да се властва, се крие нещо много по-важно и трудно. А именно тези, които са излъчени или претендират да водят останалите, да са в състояние да разпознаят стратегическите заплахи и възможности и да убедят общността в необходимостта от фокусиране върху тези въпроси и от отделяне на ресурси за тяхното решаване. Неслучайно дефинирането на националните приоритети и цели са в основата на формулирането на националния интерес – нещо, без което нито една съвременна нация не може да се надява на просперитет, най-вече защото няма да бъде в състояние да определи каква иска да бъде, къде иска да стигне и какво е готова да плати за това.

Формулирането на националния

nbsp;

дневен ред не бива да бъде късогледо и минималистично, но не по-малко вредно е да бъде свеждано до неосъществими блянове. Съветите за това как една личност, общност или страна може да постигне всичко, стига да го желае достатъчно силно, се продават добре само в треторазредните бестселъри на тема Седем стъпки, за да успеем в живота.

На практика националните цели носят всички доказани белези на стратегическото политическо мислене – трябва да имат широк хоризонт, да са в състояние да разчетат посланията на бъдещето, да са предизвикателни, да мобилизират пределно националната енергия. иначе казано, да са на ръба на възможното, но не и отвъд него. Елити, които поставят като маркери на националния интерес неосъществими задачи, са не просто наивни, но и много вредни, защото предопределят пилеенето на ресурси, в т.ч. и най-важния ресурс – доверието и надеждите на хората и чувството им за обща принадлежност чрез общо бъдеще.

Преди време на страниците на БАНКЕРЪ представих някои критични мисли относно един от основните (поне на книга) български стратегически документи – Националната програма за реформи (2011-2015 г.). Проблемът не е само в това, че въпросният документ върви уверено по стъпките на всички български стратегии през последните десетилетия – целите, написани на хартия, вдигат кратка медийна пушилка, след което угасват бавно, но необратимо, обгрижвани от съответните неизбежни комисии, съвети, екшън планове и, разбира се, периодични отчетни доклади, съобщаващи бодри новини за ускореното

развитие на китолова в България

nbsp;

Още по-вредно е създаването на илюзии, че наличието на решения и планове за действие на държавните институции наистина отразяват осъзнаването на важността на проблемите и готовността последователно и в перспектива да се работи за тяхното решаване. Иначе казано, до заблудата, че българското общество има адекватен дневен ред, за чиято реализация се отделят необходимите усилия и ресурси. В това, уви, няма почти никаква истина.

Ние не само нямаме стратегически, дългосрочни национални приоритети, ние дори не разполагаме с що-годе систематичен краткосрочен дневен ред. Има само хаотични лутания, породени от вътрешната и международната политическа конюнктура, водещи до решения еднодневки. Българското общество още не е готово да държи сметка и да наказва такава управленска безпомощност и безотговорност. Но животът не прощава, наказва и ще ни наказва все по-жестоко.

Нека вземем за пример състоянието, проблемите и перспективите на младежта в България – нещо, на което всяка съвременна нация и държава отделя особено внимание, защото има съдбоносна роля не само за бъдещето, но и за настоящето на обществото. На пръв поглед и у нас е така – приета е и уж действа Стратегия за младежта в България (2010-2020 г.)= Нещо повече, при този документ се натъкваме на един от редките примери за приемственост в политиките в България – стратегията бе подготвена от правителството на тройната коалиция, но бе приета още в началото на мандата на ГЕРБ. Но и при разработването, и при обсъждането на документа не бяха чути критичните бележки към съществени негови недостатъци – най-вече нереалистичната оценка на проблемите и заплахите, както и липсата на връзка между проблемите на младежта и проблемите на обществото като цяло, респективно на възможните решения.

Типичен пример за подобно разминаване с очертаващи се тежки последици е липсата на адекватен анализ на състоянието на

образованието и образоваността

nbsp;

като приоритет на всяка съвременна нация и най-вече на нейните подрастващи поколения. Най-добра илюстрация ни дава записаната в Националната програма за реформи (2011-2015 г.) цел през 2020 г. в България да се постигне нарастване на дела на младежите с висше образование до 34 на сто от възрастовата група между 30 и 34 години. На фона на тази амбициозна задача изглежда логично да се върви към екстензивно развитие на висшето образование, вместо да се акцентира изключително върху неговото качество. Резултатът от така поставената национална цел е налице – възникват все нови и нови висши училища (вече 53), а действащите такива полагат непрекъснати усилия да разкриват все нови и нови програми, вместо да се осъзнае абсурдността на ситуацията в България, заемаща едно от челните места в света по брой на висшите учебни заведения на глава от населението.

Напънът да достигнем такива абсурдно високи нива на висшисти е нелеп и вреден, при положение че демографските тенденции са негативни, емиграцията с цел обучение се усилва, а и страната не разполага с ресурс да обучи качествено толкова много студенти. Най-важното обаче е, че нито икономиката, нито държавното управление, нито останалите сфери са готови да поемат такава вълна от знаещи, ако става дума наистина за висококвалифицирани специалисти, а не за дипломи без покритие. Както показват редица изследвания, равнището на образование сред заетите в страната през последните години спада, но не само заради проблемите в образователната система.

Каре

Обяснението е, че в условията на криза работодателите първо се освобождават от хората с по-високо образование, които масово заемат преобладаващите в българското стопанство места, за по-нискообразовани специалисти или общи работници. Търси се предимно нископлатена работна сила и именно затова огромната част от работодателите не желаят да инвестират в знания или в най-добрия случай адресират това изискване единствено към държавата. Нещо повече, доминиращата философия на успеха продължава да третира ниското заплащане на наетите у нас за някакво конкурентно предимство на българската икономика.

Някои биха възразили, че други страни си поставят и постигат такива цели. Например вярно е, че Финландия в своята национална стратегия предвижда през 2020 г. двойно по-голям дял (в сравнение със записаното в нашата програма) от младите хора да завършват висше образование, но там има яснота за необходимостта от този капацитет и за начините за неговото непосредствено включване в работещия финландски модел на общество на знанието.

Проблемите обаче не свършват с небивалиците на книга – както е известно на образованите хора, хартията търпи всичко. Лошото е, че неадекватният дневен ред ни отклонява от

същинските болезнени проблеми

nbsp;

А проблемите наистина са болезнени и се задълбочават заплашително, ако отчитаме едно друго първо място на страната ни в международните класации. Както показват данните от изследване на Европейската фондация за подобряване на условията на живот и труд, в България е установен най-висок дял (измежду страните от ЕС) на младите хора, които са едновременно без работа, нямат образование и не учат за придобиване на квалификация – 21.8 на сто при младежите на възраст между 15 и 24 години (средната стойност на показателя за ЕС е 12.8 на сто). И то при положение, че под средното за съюза равнище са не само най-развитите западноевропейски държави, но и страни като Словакия, Чехия, Полша, Португалия, Кипър, Унгария. Вярно е, че през 2011 г. делът на заетите млади европейци е достигнал най-ниското си ниво, откакто съществува ЕС – 32.9 на сто, но и в това отношение сме почти два пъти под средното за съюза ниво – в България този дял е едва 18.4 процента. По време на кризата намалява и защитният ефект на висшето образование, което вече дава значително по-малко гаранции за намиране на работа.

Разбира се, защо българските елити формулират и налагат такъв неадекватен дневен ред, е много по-сложен въпрос, който изисква отчитане на редица обстоятелства. При всяко положение обаче си струва да обърнем внимание на един постинг под новината, че след съкращенията и разпродажбите в БДЖ са наред българските пощи:

Елитът не ползва пощите. Ползва услугите на куриерските фирми. Елитът също така не пътува с влак. Тъй като пътува с кола, а напоследък с хеликоптер. Елитът изпраща децата си да учат в чужбина. И училища не му трябват тука.

Александър Маринов

nbsp;

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

На 9 юни ЦИК отчете рекордно ниска избирателна активност. На какво се дължи това, според вас?

Подкаст