Турция, която познавахме, вече не съществува. Тя отдавна не е изостаналата анадолска провинция, която тропа жално на вратата на Европейския съюз, а 16-ата по големина икономика в света, член на ексклузивния клуб Г-20 и регионална сила в няколко геостратегически региона от изключителна важност за Европа. Не е нужно да изброяваме всички, но нека споменем все пак тези, които засягат непосредствено и нас самите: Балканите, Близкия изток, Черно море и Кавказ.
Естествено, трудно е да повярваме безрезервно на някои турски политици, според които Турция е едва ли не втората по сила и големина икономика в Европа след германската, но въпреки това би било глупаво от страна на европейските лидери, ако не се съобразят с новите политически, социални и икономически реалности край Босфора. В Брюксел, Париж и Берлин обаче продължават да си мислят, че Анкара може да почака за пълноправно членство в Евросъюза, при все че южната ни съседка има статуса на кандидат още от 1999-а, а официалните преговори по въпроса започнаха през октомври 2005 година.
След този малък пробив процесът по присъединяването навлезе в задънена улица. Германското правителство, доминирано през последните години от християн-демократите на бундесканцлера Ангела Меркел, реши, че Турция не може да бъде нищо повече от привилегирован партньор. Това виждане на Берлин се споделяше и от други европейски държави, начело с Франция, които и досега са твърди противници на турското членство в общността. Накрая се развихри световната икономическа криза, последвана от дълговата криза в еврозоната , и въпросът буквално изпадна от дневен ред на Европейския съюз.
Този застой все още не е превъзмогнат и едва ли ще бъде преодолян след последното посещение на турския министър по европейските въпроси Егемен Багъш в Брюксел през седмицата. Всякакви анонси и инициативи от негова страна, които трябваше да дадат тласък на преговорите, засега се сблъскват с инертността на европолитиците, които в момента до такава степен са заети със собствените си проблеми, че, изглежда, не съзират как Турция постепенно губи своя интерес към членство. И въпреки че водещите турски политически фигури едва ли ще изкажат на глас подобно мнение, умората от едни нескончаеми преговори и изисквания от страна на Европейската комисия вече се чувства.
Колкото и да е странно, на първо място като проводник на подобни настроения в турското общество са не крайните националисти и сиви вълци, а турските гастарбайтери, живеещи от години в Германия, Белгия или Холандия. Като свидетели, а вероятно и първи жертви на финансовата и икономическата криза в ЕС, те въобще не могат да разберат защо Турция все още ухажва така обезсилената и залитаща все по-надясно Европа?
Това всъщност е основният проблем. Европа постепенно се отказва от някои от своите ръководни принципи, върху които до неотдавна се крепеше нейният успешен икономически и политически модел. Преди време Конрад Аденауер и Робер Шуман бяха убедени, че общите интереси и перспективи на европейските страни ще им помогнат да превъзмогнат натрупаната омраза, всеобщото недоверие и културните различия. Точно по тази причина процесът на разширяване на Евросъюза беше разбиран преди всичко като политическа задача, която имаше за цел консолидирането на мира и стабилността за всички на континента. В допълнение разширяването се явяваше инструмент за популяризирането и налагането на общи европейски ценности. Ето как то доведе до това, че Европейският съюз експандира не само географски, но също така и в икономически, социален, културен и политически аспект. С други думи, разширяването има за крайна цел създаването и развитието на Европейския съюз като глобален политически актьор. Без този процес, колкото и да не ни се вярва, Европа и ЕС постепенно ще се превърнат в причудлив придатък на Азиатския континент.
За да не бъде загубена Турция за Запада, европейските лидери трябва бързо да демонстрират, че имат реална визия не само за бъдещето на Стария континент, но и за бъдещето на света, а южните ни съседи могат да допринесат за решаването на редица важни и за двете страни въпроси в икономическата област и в сферата на сигурността. Турция обаче няма стимул да помага, ако пречките пред нейното членство в общността не бъдат окончателно премахнати, и то възможно най-скоро.
nbsp;
nbsp;
