Авангардните идеи на българските министри, свързани с финансите и бизнеса, могат да претендират за Нобелова награда за популизъм. Стига такава да бъде учредена. След широко рекламираните мерки на вицепремиера Дянков, наблюдавал развитието на американската икономика от прозорците на Световната банка, последната иновация дойде от Тотю Младенов. Министърът на труда и социалната политика реши да даде изключителни законови права на работещите. По този повод той заяви, че ще предложи промени в Търговския закон, които да позволят на служителите на една фирма да искат обявяването й в несъстоятелност, при положение че тя не изплаща трудовите им възнаграждения. Избликът на решителност обзе социалния министър заради безобразията в Горубсо – Мадан. Според адвокати няма правни пречки подобни дела да се водят и в момента.
Втората идея на Тотю Младенов обаче е още по-дръзка и може да предизвика челен удар на икономиката в правото. Става дума за намерението му за изменения в Търговския закон, които да превърнат
работниците с неплатени заплати в първи поред кредитори
на фалиралите компании. С други думи, те да имат право да получат вземанията си преди институциите, в чиято полза дружеството е направило ипотеки или е сключило договори за особени залози, както и преди да се покрият задълженията му към държавата. На мнозина подобно предложение може би изглежда справедливо. Както заявиха някои синдикалисти, парите от неплатените заплати в повечето случаи са от животоспасяващо значение за работниците и не са чак в толкова голям размер от общите дългове на фалиралите фирми. Тяхната версия е, че ако заплатите бъдат издължени в пълен размер, със сигурност ще останат пари и за останалите кредитори. Оплакванията им са, че при сегашните законови постановки първо се овъзмездяват обезпечените кредитори, след това държавата и едва след тях идват хората с вземания по трудови възнаграждения.
Колкото и социално справедлива да е идеята на министър Младенов, тя е в пълно противоречие с пазарните практики, правото на собственост и общопризнатия ред на производството по несъстоятелност. Нещо повече, тя може да доведе до
срив на търговските взаимоотношения
и до колапс на цялата икономика.
Залогът на стоки, на имоти или на вземания е изобретен още в дълбока древност като гаранция за кредитора, че длъжникът ще върне навреме парите, които дължи. Докато това не стане, на практика обезпечението е собственост на кредитора, а длъжникът само го ползва. Точно по тази причина при несъстоятелност на длъжника кредиторът има право да се удовлетвори от обезпечението или като го продаде, или като то стане негово притежание.
Практиката доказва
че в повечето случаи при откриване на процедура по несъстоятелност фирмите вече не притежават пари по сметки, а в активите им са останали имоти, стоки или несъбрани вземания от клиенти. Ако идеите на Тотю Младенов се претворят в законови текстове, ще се окаже, че при фалит на компанията всички сключени договори за ипотеки и залози се обезсилват – до момента, в който задълженията на фирмата към работниците й не бъдат изплатени. А това ще става с продажбата именно на имотите и стоките на въпросната компания. Но конфликтът на интереси, който ще възникне, е, че по силата на договорите за залог те принадлежат на други кредитори. Така инициативата на Младенов засяга пряко правото на собственост, което, между другото, е защитено от конституцията.
Да вземем хипотетичен пример, при който една фалирала компания има 2 млн. лв. задължения. От тях 100 хил. лв. са към служителите, 1 млн. лв. са по заемите, гарантирани с имоти, 500 хил. лв. са задълженията към доставчици, обезпечени със залог на стоки, 200 хил. лв. са към държавата и още 300 хил. лв. – към други необезпечени кредитори. Срещу тези дългове стоят имотите на фирмата и стоките й, както и несъбраните й вземания, ако има такива. Да кажем, че всички имоти се продадат за 800 хил. лева. При сегашната ситуация тези пари ще отидат за изплащане на дълговете към ипотекарните кредитори. Предположение, че за стоките също се намират купувачи, които плащат за тях 400 хил. лв., тази сума се дава на кредиторите, в чиято полза са направени залозите. Каквото се събере от вземанията на фирмата, то отива за държавата и ако останат пари – те се ползват за изплащане на възнагражденията на работниците.
Въплащъването на идеята на социалния министър в практика ще означава, че след като се продадат имотите и стоките, първо, ще се изплатят заплатите на служителите и каквото остане след това, ще се разпределя и между ипотекарните и заложни кредитори. Случи ли се това обаче,
нито една банка няма да отпусне обезпечен заем
nbsp;
на фирма. Защото ще се ръководи от презумцията, че при фалит на фирмата няма да си върне нищо. Ако пък реши все пак да отпусне такъв кредит, банката ще удвои цената му, за да си върже сметките.
Другият възможен негативен ефект е, че самите компании ще откажат да си предоставят стоки и услуги на разсрочено плащане, защото и финансирането им ще поскъпне значително, а достъпът до него ще бъде затруднен. Ефектът ще бъде тотален срив в търговския оборот и свиване на бизнеса до равнище, непознато дори по времето на Жан Виденов. Това е причината да твърдим, че предложенията на социалния министър са в разрез с принципите на пазарните взаимоотношения. Да не говорим, че обличането на идеите на Младенов в законови текстове ще създаде
предпоставка за възникването на доста куриозни ситуации
Например при обявяването на една фирма в несъстоятелност се свиква комитет на кредиторите. Тези от тях, които по закон са първи по ред, играят главна роля при вземането на решения. В един момент те могат да станат и собственици на компанията, ако от приетата от съда оценка на активите й стане ясно, че парите от продажбата им няма да стигнат за погасяване на задълженията й към тях.
Ето и една напълно възможна схема за умишлен фалит. Фирма с вече натрупани кредити започва да не плаща на работниците си. Те завеждат дело и съдът я обявява в несъстоятелност. По направената оценка активите й не стигат за плащане на заплатите и работниците придобиват дружеството. Интересно как самите те ще осребряват активите му и ще разпределят получените суми. Но, да кажем, че се споразумеят и излъчат свой представител, който да натоварят с тази функция. Със сигурност старият собственик ще се появи под вънкашност чужда и под име ново – като офшорна компания, и ще изкупи тези активи. Което означава, че ще си придобие компанията отново, но вече разтоварена от дългове. Та кой няма да се възползва от подобна сладка възможност? А останалите кредитори, в това число и държавата ще пият по една студена вода.
При подобна ситуация ще се намери ли банка или лизингова компания, която да е склонна да финансира българско дружество? Да не говорим, че няма разумно обяснение за това как правителството разчита да привлича инвестиции за бизнеса, след като министрите му си позволяват да лансират идеи като тази на Тотю Младенов. Надяваме се това да е поредният популистки фишек, който ще гръмне и след месец ще бъде забравен.
