От едната страна са Брюксел и недоверчивите представители на бизнеса, от другата са милионите недоволни граждани по улиците на испанските градове. Положението на премиера Мариано Рахой и правителството в Мадрид наистина не е за завиждане. Всъщност мнозинството от местните анализатори и международните наблюдатели предвиждаха подобно развитие на ситуацията, но малцина очакваха, че то ще се случи чак толкова скоро.
Министър-председателят на Испания, излъчен от консервативната Народна партия, съзнаваше добре, че както обикновено през последните 37 години след смъртта на Франко, ще се сблъска с опозицията на местните социалисти. Но не успя да предвиди, че ще му изменят собствените му симпатизанти от десницата. Точно това обаче стана по време на местните избори в южната испанска провинция Андалусия в края на март. В последна сметка Народната партия се превърна в най-силната политическа сила в регионалния парламент, но въпреки тази победа за нея гласуваха 430 000 души по-малко, отколкото на предсрочните парламентарни избори преди четири месеца.
Подобно развитие не предвещаваше нищо добро. След това започна генералната стачка на синдикатите срещу плановете на кабинета за икономии и страната беше буквално парализирана. Последваха някои лоши сигнали от кредитните агенции, чуждестранните инвеститори и европейските политически лидери, които се усъмниха във възможностите на Рахой да се справи с икономическата криза. Резултатът от всичко това бе, че премиерът едва се добра до края на своите първи сто дни. При нормални условия преминаването на тази психологическа граница дава повече увереност на управляващите, но в Испания положението не може да се нарече нормално.
Европейските ръководители искат нови и нови икономии, реструктуриран бюджет и реформа на трудовия пазар. Подкрепата на Брюксел и Берлин при тези условия е сигурна, но спасителните мерки се забавиха твърде дълго заради изборите в Андалусия. Сега Рахой ще трябва бързо да наваксва, само че за това може да е твърде късно. Безработицата, която възлиза на цели 23% от работоспособното население, показва, че духът май отдавна е излязъл от бутилката.
Испанците сега искат ясни отговори от своето правителство, но е малко вероятно, че Рахой ще им ги даде. За опитния галисийски юрист не е типично да се впуска в дълги обяснения и дебати. Пък и какво ли би могъл да каже на своите обеднели и безработни сънародници освен че натискът на Брюксел вече е толкова силен, че просто не му остава никакво пространство за маневриране. Ето защо управляващите в момента не правят нищо, а само говорят за липсата на добра комуникация между двореца Монклоа и гражданите.
Накратко казано, Рахой стигна до един етап, в който неговите послания към обществото много приличат на посланията на предшественика му социалист Хосе Луис Родригес Сапатеро. И той като Сапатеро твърди, че ще спаси Испания от милиардни заеми и други финансови интервенции, каквито вече поискаха Гърция, Португалия и Ирландия. Но за разлика от социалиста, днес почти всички властови ресурси на централно и регионално ниво са в ръцете на Рахой. Той просто трябва да действа, но не го прави, съзнавайки много добре каква политическа цена ще му се наложи да заплати.
Със социалното недоволство и генералните стачки министър-председателят би се справил някак си, но ако изборните резултати на неговата партия станат като тези в Андалусия , ще започнат да недоволстват и най-близките му съратници в Народната партия. Решенията за бюджета, за увеличаването на ДДС и за трудовата реформа са преди всичко политически и могат да доведат до тотален разрив между Рахой и неговия електорат. Стоте дни на испанския премиер бяха трудни и изнервящи. Трудното обаче тепърва предстои, а Мариано Рахой е заложил всичко на една карта – справянето с кризата. За постигането на тази заветна цел всички в страната трябва да дадат своя принос, включително и кралският дом на Бурбоните, чийто бюджет ще бъде съкратен с два процента.
