Традиционните печатни медии са в рязък спад. Заради това и документалните филми станаха толкова важни. Може би те са по-добрата форма за казване на истината. Констатацията е на актьора Робърт Редфорд. Преди 36 години той и Дъстин Хофман се превъплътиха в двамата репортери от Вашингтон пост, разплели аферата Уотъргейт. Заради нея президентът Ричард Никсън хвърли оставка. Филмът Цялото кралско войнство бе под режисурата на Алън Пакула.
Пред Би Би Си остарелият екссекссимвол Редфорд прави
дисекция на днешната журналистика
в САЩ. Поводът е филмът му Завръщане към цялото президентско войнство, който догодина ще бъде излъчен по Дискавъри. Документалната лента се фокусира отново върху мегаскандала , като тълкува неговото отражение върху политиката и медиите 40 години по-късно. Редфорд споделя, че имал огромен късмет, тъй като се появил в момент, когато журналистиката стигнала своя връх на морала и професионализма. Сега обаче неговите сънародници се чудели откъде да получат истината. Оттогава досега журналистиката очевидно се влошава – казва той. – Тогава не си представях, че това ще се случи толкова рязко и драстично, че правилата, които управляват журналистиката – като това, че трябва да отидеш при източник и да го запишеш, преди да го цитираш, ще изчезнат.
Критиците на Редфорд възразяват, припомняйки как вестниците са разкрили няколко големи скандала през последните години – британският Гардиън проследи доказателствата за телефонното подслушване, а Ню Йорк Таймс – разнищи предозиране с радиация в някои американски болници. Но актьорът е категоричен, че филмовите дейци са поели щафетата. Според една от най-големите звезди на американското кино по-дългият път на работа при кинопродукциите им позволява да се ровят по-дълбоко, отколкото крайните срокове на вестниците.
Така ли е и у нас? Вярно ли е, че документалните филми изземват хляба на репортерите? Смени ли истината своя дом – от репортажите във филмите?
Журналистически разкрития тип Уотъргейт в България няма. Още по-малко подадени президентски оставки заради професионалната упоритост на някой репортер. И причината не е, че в нашата страна нямаме достойни за разследване политици или пък опитни журналисти. Сериозните журналистически удари все повече са мираж основно заради самите медии. Те не искат да разплитат грандиозни властови злоупотреби. Не искат да са максимално полезни на гражданите. Поне три четвърти от медите ни не припознават същността на журналистиката в този й вариант, тъй като приоритетно обслужват властта. И нейните производни. Политическият контрол върху журналистиката в България се увеличава, а свободата на словото се влошава. Както и в Македония, и в Албания. Това отбеляза преди дни в доклада си американската организация IREX, която измерва индекса за устойчивост на медиите в 21 страни.
Все пак, въпреки плътските отношения между медиите и управляващите
и у нас има примери за разкрития
благодарение на пресата. Като аферата Батко и Братко, която разнищи как братът на бившия шеф на агенция Пътна инфрструктура Веселин Георгиев и братовчедите им са замесени в конфликт на интереси около обществени поръчки на пътния фонд. Делото обаче още не е приключило.
В резултат на журналистически публикации изникна и аферата Тановгейт. Само че повече от година не се разбра кой е виновен за изтичането в пресата на скандалните записи на разговори между премиера Бойко Борисов, шефа на митниците Ваньо Танов, тогавашния му заместник Антони Странджев и финансовия министър Симеон Дянков. Разговорите се прочуха с откровението на министър-председателя: Поех ангажимента да не го закачам Мишо Бирата. Софийската градска прокуратура спря разследването с мотив неизвестен извършител. Така, вместо да хвърчат оставки на политици и чиновници, по български модел се търси кой е предал записите на журналистите.
Какво се случва в електронните медии
и действително ли те са застрашени от дейците на киното? Разследвания и там не липсват. Например репортерката Диляна Гайтанджиева преди две години (когато бе в Нова телевизия) обяви как депутатът от ГЕРБ Лъчезар Иванов я е молил да не излъчва материал за имотите на свой приятел митничар. След оплакването й на Бойко Борисов материалът се излъчи. Но вместо Иванов направо да си хвърли оставката като народен представител, той бе сурово наказан – отстраниха го от заместникпредседателския пост в ГЕРБ-София и като заместник-шеф на парламента. Не запази задълго и шефското кресло в здравната комисия на Народното събрание.
Друго разследване на същата журналистка, само че вече в екипа на ТВ 7, за цените на лекарствата, допринесе и за иначе предизвестената оставката на здравния министър Стефан Константинов. Разследвания, макар и повечето с криминален оттенък, се правят и в Хрътките по Би Ти Ви Екшън, в предаването Разследване на Нова телевизия, а по БНТ такива опити прави Валя Ахчиева.
Похвално е, че големите телевизии имат афинитет към този жанр, защото дълго време той беше приоритет на един-двама репортери. Увеличаването на този тип материали означава, че има глад за тях, а и много неща в държавата, които трябва да бъдат разобличени. Има обаче и друга тенденция – все повече от репортажите се представят като документални филми.
Гледал съм много документални филми по телевизията, които претендират да са документални, но те са еднодневки – след три седмици никой не си спомня какво са искали да покажат. Документалните филми имат важни, общочовешки теми и изводи, те остават завинаги, коментира за БАНКЕРЪ режисьорът Андрей Слабаков. Той добави, че ако искаш задълбочено разследване, не е достатъчно да използваш една скрита камера –
трябват и много пари, време и познания
Телевизионен филм за войната в Косово не е филм, а разширен репортаж, смята режисьорът. Според него нещата трябва да се наричат със собствените им имена. Тук се прави тюрлюгювеч от кадри – журналистите е необходимо да знаят, че изображението и говорът са едно цяло. Подобна тенденция ме отвращава. Възстановките са куци, стоят оперетно и неестествено, защото за тази работа се иска режисьор, който е работил в киното. Сега разбрах защо документалистите у нас трудно си намират работа, а телевизиите не искат да излъчват филмите им. Разчитам на това, че журналистите ще започнат да си вършат работата. Не са много разследващите репортери у нас като Васил Иванов, тъй като в момента е модерно да се хващат теми на парче, а едно разследване изисква време и чувство за отговорност, защото внушаваш основни морални ценности на обществото. Имам усещането, че чета един и същи вестник, гледам една и съща телевизия, изтъква Сабаков. Той е абсолютно съгласен с Робърт Редфорд, че документалното кино ще изземе работата на журналистите, още повече че българското документално кино е на много високо ниво.
Междувременно друг журналист – Сашо Диков, направи
разкрития за разкритията
на Диляна Гайтанджиева. В свой репортаж за подпалвачите на коли в София тя използвала говорителя на легия Антимафия Петър Якимов уж като експерт, но на екрана излязъл като сериен подпалвач. Якимов се съгласил да обясни как се правят палежите във възстановка , при условие че силуетът му не се вижда ясно, а гласът му е променен. Репортерката обаче не спазила уговорката и пуснала репортажа без надпис възстановка. Антимафиотът подал искова молба в съда срещу Гайтанджиева, но до момента нямал отговор. Същият безмълвен резултат получил и от ТВ7, към които се обърнал с нотариалната покана за извинение.
Сашо Диков показа и материал, от който се вижда как бивш служител на Нова тв – Ивица Димитров, е главно действащо лице в два нейни репортажа. В единият той е представен като местен сръбски жител, а в другия е подставено лице в разследване на наркоканал. Пред Диков Гайтанджиева оповести, че срещу нея се води поръчкова война. Сегашният й шеф Николай Бареков я защити и я определи като най-добрата разследваща журналистка на България.
Дали това е реалното лице
на българската разследваща журналистика? Много ми се иска да вярвам, че не е така. Както и че има нахъсани, необременени, начетени и любопитни репортери, които няма да загубят без бой независимостта си. В противен случай кадърните сигурно бързо ще се преориентират към документалното кино. Само дето то достига до отбрана аудитория, след като телевизиите днес претендират, че правят такова.
В документалните филми можеш да покажеш неща, които правителството или някоя голяма корпорация биха скрили, казва Робърт Редфорд и дава за пример филма Chasing Ice, правен няколко години, в който е показано намаляването на ледниците и как климатът се отразява на природата и екосистемата. Но въпреки вярата си в силата на това изкуство Редфорд остава скептичен за способността му да влияе на политиката: Заблуждаваме се, ако мислим, че един филм ще промени цяла система или цяло правителство.
nbsp;
