Около година преди поредните (редовни) парламентарни избори перифразата на Илф и Петров Креслата се клатят, господа съдебни заседатели! става все по-актуална. Яне Янев и Волен Сидеров са с единия крак в политическото небитие. Иван Костов навлиза в чистилището си като лидер на десницата. Дуелът без правила между гения и неговия наставник в БСП не само издълба незапомнена пропаст в партията, но и доказва нейния неизлечим лидерски стерилитет. Дори Бойко Борисов, запленен от мечо-пухизма Колкото повече, толкова повече (власт), се плъзга неумолимо надолу към точката на развенчаване. Новите явления не са нито нови, нито явления, а по-скоро последни опити за размножаване чрез прищипване и деление на амебата на потресаващо изчерпания български политически елит. Този дефицит на личности и идеи е толкова потискащ, че единствената хипотетична надежда идва от мъдростта Най-гъстият мрак пада преди да съмне.
Липсата на големи каузи и ярки, въодушевяващи водачи обаче придава все по-ожесточен характер на боричкането за постове и облаги. Като в компютърна игра
малки човечета щъкат
насам-натам, съюзяват се бързо и веднага си нанасят удари в гърба, плащат и инкасират, и всичко това – с едничката идея по някакъв начин да се включат в следващото раздаване на картите на властта. Тази шумна бъркотия отвлича вниманието на обществото от истинските и много сериозни, да не кажем застрашителни проблеми, които стоят пред нас, и няма да изчезнат в резултат на упоритото им премълчаване и отбягване.
Държавната хазна е празна, бизнесът е замрял, повечето жизненоважни социални дейности са блокирани или обезсилени. Единствените неща, които растат, при това с плашещо темпо, са емиграцията, безработицата и лошите кредити. Предлаганите решения (не само от управляващите, а и от почти целия политически и управленски елит) са илюзорни или още по-лошо – ще имат обратен ефект.
Към това трябва да се прибави неочаквано бързото повторно изпадане на Европейския съюз в рецесия. Докато малките човечета се боричкат за своите трончета и се опитват да прикътат своите заграбени съкровища, страната се носи към катастрофа. Това трябва да се заяви съвсем ясно – няма значение дали събитията ще приемат конкретните политическите и социалните параметри на кризата от 1996-1997 г., дългосрочните последици ще бъдат същите. С две много съществени различия –
няма резерв нито от време
нито от надежда. През 1997 г. пред нас имаше голяма цел, осмисляща бъдещето – т.нар. нов цивилизационен избор, и съответен импулс на надежда и оптимизъм, че този нов избор ще промени живота ни като с магическа пръчка. Това, разбира се, не се случи, или поне не се случи така, както мнозинството българи го очакваха. Постепенно отпадна и илюзията, че някой в Брюксел ще ни направлява, ще ни посочва грешките и строго и в същото време добронамерено ще посочва и наказва виновните. Достатъчно бе старата Европа да изпадне в криза, за да проличи с безпощадна яснота, че първото, което ще пожертва за собственото си спасение, е периферията, новоприсъединените страни.
Нещо повече, въпреки че преди петнадесет години държавата се ръководеше от хора от много по-висока класа в сравнение с днешните играчи на трончета, и те попаднаха в капана на пожелателното мислене. От самото формулиране на метафората за цивилизационния избор до днес европейското начало и пространство (респективно, принадлежността ни към него) се разглежда единствено като носител на напредък, просперитет и безотказен антикризисен механизъм. Бяха тотално игнорирани и дори обявени за ерес предупрежденията за рисковете, включително и системните рискове от евро-атлантическата ни интеграция, особено при липсата на добре обоснована национална стратегия и прецизиране на дългосрочните ни национални интереси.
Поради това ще се наложи да се върнем отново и още по-драматично към още една метафора от 1997 г. – тази за необходимостта да затворим фабриката за илюзии. Няма как, пак ще цитирам Илф и Петров – спасението на давещите се ще бъде дело на самите давещи се. А ние вече се давим и е крайно време да помислим за спасението си.
Моята представа за това самоспасяване включва три необходими условия. Ако по тях има някаква степен на съгласие, може да се коментира и така често задаваният въпрос: Ама как точно ще стане?! (или още по-типичната реплика: Това няма как да стане!) Ако няма съгласие по принципните насоки, няма смисъл да влизаме в детайлите на технологията.
Първото необходимо условие е формулиране на нов средносрочен обществен договор, който да фиксира нерадостното ни положение и да фиксира една неизбежна смяна на парадигмата на българските демократични реформи. Досега демокрацията и пазарната икономика се разглеждаха изцяло в контекста на конкуренцията, играта с нулева сума, на естествения подбор. Дори това да се случваше в нормални, цивилизовани, а не
диви балкански условия
подобна логика е непродуктивна за изход от дълбока криза. Нужно е да е въведе нов компонент – истинско (а не декларативно или лицемерно) сплотяване на нацията, кооперативна стратегия, взаимопомощ и солидарност. Знам какъв вой ще надигнат някои ултралиберали и хипердемократи . Но друг път няма. След като дори американските милиардери като Бъфет го разбират и препоръчват, ще трябва да бъдат заставени да го преглътнат и българските олигарси.
Може да звучи социалистическо, но в страна, в която 40 на сто от хората заявяват, че са готови да ядат вредни храни само защото са по-евтини и могат да си ги позволят (да не говорим за тези, които и такива не могат да си позволят), ще се наложи да се поограничат бентлитата, яхтите, купуването на невъведен още софтуер, бонусите, и всички други форми на преливане на публични ресурси в частни джобове.
Това не е фаворизиране на една политическа тенденция и по още една причина – защото е твърде далеч от говоренето и действието на партията, която в България нарича себе си социалистическа.
Втората предпоставка е българското общество да се обърне към един резерв, към който властващите през последните години категорично отказват да посегнат, за разлика от бюджетните излишъци и Сребърния фонд. Това е ресурсът на милион и половина, два милиона българи зад граница, които в голямата си част са хора с възможности, натрупан опит, вече приучени към цивилизовани правила на управление, бизнес и човешко съжителство. Засега тази Друга България представлява интерес единствено като най-големият съвкупен чуждестранен инвеститор у нас. Ние обаче имаме нужда от нещо много по-важно, освен парите им, а именно – от импулса и самочувствието да бъде предизвикана дълбока политическа и социална промяна. Колкото и да е тъжно, в момента вътре в страната не съществува необходимата критична маса, която да предизвика радикална промяна – противниците на статуквото са малко на брой, разединени и не само лишени от властови ресурси, а и от смелост и воля за победа. Нашите роднини, близки,
приятели зад граница
са по-трудно управляеми, по-решителни, по-независими. Именно в това си качество те представляват заплаха за статуквото и именно затова властващите правят всичко възможно (включително и с цената на брутални нарушения на европейските принципи и норми) да ги държат настрана и да настройват българското общество срещу тях. Привличането им за решаването на тежките ни проблеми, постигането на единение с българите по света са факторът, който може да промени съществено нещата в полза на истински необходимата, а не имитационна промяна.
Третата предпоставка на самоспасяването ни – колкото и това да звучи невероятно в моята уста – е лустрацията. Но лустрация с друг смисъл и друг механизъм – като поне временно отстраняване на всички, които през последните 10-15 години са участвали във властта и управлението на страната. Разбира се, тази лустрация не може да бъде въведена със закон, тя може да се осъществи като една гигантска операция на прочистване, на прогонване на дегенериралите играчи на трончета. Колкото и лошо нещо да са забранителните списъци, нужен е такъв списък на хората, които в никакъв случай не бива да бъдат изпращани повече да управляват държавата. Както и списък на пороците и поразиите, вършени от днешния политически елит. Ако старите и новопоявяващите се партии се съгласят с това условие – могат да се състезават за общественото доверие. Ако не – и те самите трябва да попаднат в черния списък. Нямаме време да ги чакаме окончателно да се самоунищожат , въпреки че някои полагат видими усилия за това. Независимо какъв е рискът да сбъркаме отново с поредното НДСВ, Атака или ГЕРБ (и съответните им персонификации), няма по-лоша стратегия от примиряване със статуквото като по-малката злина. Играта на трончета ще свърши, когато сменим не само правилата, но и играчите.
Сигурен съм, че и трите неща, за които говоря, ще се случат неизбежно, и най-вероятно по-скоро, отколкото мнозина предполагат. Въпросът е дали ще успеем да ги задвижим, за да избегнем необходимостта да плащаме отново непосилно висока цена.
Александър Маринов
nbsp;
