СДС затвърди отдалечаването от доскорошния си коалиционен партньор ДСБ , като избра за временен председател Борис Марков. Основният противник на Командира на Раковски 134 спечели убедително мнозинство от 53 гласа от 69-мата присъствали на Националния изпълнителен съвет. Сред неуважилите заседанието бяха Мартин Димитров, Надежда Нейнски и Найден Зеленогорски.
Новият шеф обеща, че няма да се кандидатира за мястото на постоянен председател. За такъв сините ще гласуват на 8 юли, а балотажът е предвиден за 15 юли. Той отрече в момента да се водят преговори с други партии за изборни коалиции и даде да се разбере, че сближаване с ДСБ е невъзможно. Марков е председател на предизборния щаб, а злите езици го спрягат като троянски кон на управляващите. Негов брат е заместник-кметът по строителството на Бургас Костадин Марков, който е и шеф на областната организация на СДС.
Дотук добре, както казал падащият от 30-ия етаж, докато преминавал край 10-ия. Партията се освободи от сянката на онзи, когото мнозина седесари обвиняват за провала на синята мечта. Накъде обаче ще насочи сега омразата си склонната към канибализъм политическа организация, при положение че основният вътрешен враг е елиминиран? Липсата на подходящ подобен субект я вкарва в още по-голяма безтегловност. Антикомунизмът като кауза изглежда мъртъв, блянът на либералните икономисти – компрометиран, а слонът в стаята – ГЕРБ, отдавна се е наместил уютно в редовете на Европейската народна партия, легитимирайки позицията си в дясното пространство. Тогава какъв е смисълът от съществуването на СДС, за какво е тя и против какво е?
Едва ли очакващите чуден изблик на нови идеи от партията са много, но е твърде възможно дори и привикналите към посредствеността да не останат будни при прочитане на позицията на НИС: Основен политически опонент на СДС и демократите в България остава БСП, партията с идеология, история и политически действия, несъвместими с християнските ценности, личната свобода и право на избор и инициатива. БСП е партията, която исторически е доказала, че допусната до властта, създава кризи, нарушава права и създава олигархични елити.
Единственото, което може да даде смисъл на подобни редове, е непосредствената опасност БСП да се докопа до държавната власт. А такава засега май липсва. В СДС би следвало да са много по-загрижени за собственото си обезличаване и да започнат дискусия за него, вместо отново да пускат старата антикомунистическа плоча. Дори и най-романтичните шансони се изтъркват, ако се повтарят до умопобъркване. Романтиката на омразата пък е стока с изключително бързо преминаваща годност.
Сантиментите към десните партии на прехода избледняват с годините. Политическото крило на полския синдикат Солидарност залезе още през 2001 г., когато завърши седмо по електорален вот с едва 5.6 процента. В същата година СДС също вече се движеше стремглаво надолу – за нея гласуваха около 830 хиляди души, при повече от 2.2 милиона едва четири години по-рано. На последните избори през 2009 г. към 285 хил. души пуснаха бюлетина за Синята коалиция.
Но обезличаването на СДС е проблем на идентичността и не е свързан с това, че Костов е по-силен лидер от Мартин Димитров или че ДСБ са се възползвали за сметка на по-големия си партньор в Синята коалиция. Старият председател, въпреки всичките му кусури, нямаше никакъв шанс да направи партия от хора с какофонично различие на мненията по повечето съществени въпроси. Друга тема е дали изобщо се е опитал да го направи и дали е съзрял спешната необходимост от въвеждане на ред. Според слухове именно Борис Марков е подписал зад гърба му споразумението с ОДС за президентските избори, което обвърза СДС с партиите на Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев , Александър Праматарски и Любен Дилов-син. Още тогава основите на Синята коалиция заскърцаха, а Мартин Димитров влезе в публичен спор с Иван Костов. Според дадените тогава от Мартин Димитров неадекватни обяснения за внезапната коалиция той искал да обедини дясното пространство. Провалът на президентските избори обаче беше толкова катастрофален, че даде надежди грешката да не бъде повтаряна.
Проблем освен в съдържанието, има и във формата. Балансираният образ на класическа десница, към който се опитва да се придържа СДС, не се харчи по време на криза. В подобни периоди хората са склонни към крайности и са по-толерантни към по-радикални идеи или политици в името на запазването на стабилността. Въпреки че има много млади хора, в партията се усеща и липсата на свежест.
Жалко е, че в последните 22 години БСП успя да се развие, макар и запазвайки дълбоката си тоталитарна същност, докато СДС и въобще старата десница регресираше бавно, но сигурно. Парадоксално или не, но демокрацията понесе по-добре на бившите комунисти, отколкото на партията, изначално понесла факела на промяната.
