Когато у нас се случи провал, засягащ интересите и чувствата на голяма част от обществото, обикновено се разгръща трескава активност по формулата търсят се виновни – наказват се невинни – всичко продължава по старому. Независимо дали става дума за скок на цените на тока, поредно съсипване на природата, тежко произшествие, отнело човешки животи, неизменно се смята, че умението (и начинът) да се овладее основателното публично възмущение е някой да бъде нарочен за лош и хвърлен за разкъсване от
кръвожадното обществено мнение
От това настъпват множество лоши последици, коя от коя по-вредна – девалвира чувството за справедливост и върховенство на закона, създава се каста от недосегаеми, които винаги получават, каквото искат, и се измъкват за сметка на обичайните заподозрени, и най-вече – причините за проблема остават встрани от управленските действия и рефлексията на обществото. Поради това проблемите у нас станаха хронични, възпроизвеждат се циклично, независимо от конкретните действащи лица и изпълнители.
Примери – колкото искате. Независимо от честата подмяна на здравни министри и болнични мениджъри в бюджета на здравеопазването периодично се отварят огромни дупки. Обяснението на повишаването на цените на електроенергията с лошите сметки или неоснователните претенции на алчните ЕРП-та отклонява вниманието на обществото, но само за шест месеца, след което неприятната тема отново излиза на дневен ред.
Зеленият октопод
напоследък е любима на някои среди метафора за причините на нарастващите обществени екологични и социални вълнения, но всеки нормален човек вижда, че не истинските природозащитници секат гори, бетонират последните останки от природата или извличат суперпечалби от уж природосъобразни дейности. Над всичко това тържествено се издигат безхаберието и дори умишленото бездействие на държавата, изразено блестящо от председателя на ДКЕВР с тезата, че не е работа на неговата комисия да прави разчети и прогнози. (Интересно е как тогава би се случвало т.нар. регулиране- чрез гледане на боб и варене на билки ли?)
В съвременния свят държавата не е всичко, но всичко в края на краищата се свежда до способността на държавното ръководство да разработва добри стратегии, да ги подплати с адекватни политики и най-вече – да води
постоянен и добронамерен диалог
с пряко засегнаните обществени групи. Липсата на последователност, робуването на конюнктурни политически моди и обвързаността с конкретни корпоративни интереси винаги има висока цена и тя задължително се плаща от цялото общество. Неяснотата и неспособността да се изработи траен ориентир за енергийната политика на България, съпроводени с непреодоляното изкушение да се извличат евтини текущи политически дивиденти, водят до това, че сме евтини на брашното и скъпи на триците.
Негативните последици от тази съзнателно поддържана липса на политика и на диалог по политиките са множество и действат кумулативно. На първо място, политиците и държавната администрация се научиха да шикалкавят до последно и в последна сметка да налагат решения, цената за които плаща някой друг. Това деформира трите основни стълба на всяко съвременно устойчиво развитие – технологичните иновации, институционалните реформи и позитивните промени в масовото съзнание и поведение. Иновациите са стихийни и лишени от солидна аргументация – страната се наводни с ветропаркове и фотоволтаични полета, но никой не се наема да каже колко точно зелена енергия ни е необходима, колко можем да си позволим и най-вече – кой печели и
кой плаща масрафа
Имитацията на отговорност (по-точно – състезанието по бягство от отговорност) на институциите прелива в една изключително порочна практика на обяснение на всяко непопулярно решение – за него са виновни или някакви митични местни злодеи (не че такива няма, но те винаги остават сянка, поне докато не ги разлюби властта), или брюкселският Левиатан, който ни налага някакви свои измислени приоритети.
Едва ли има по-точна картина на безпомощността на България и българските институции да участват при формирането на европейските политики от кой знае защо наречения стратегия документ България 2020. В него няма и капка самостоятелно, държавническо стратегическо мислене, а набор от откъслечни апологетични коментари на брюкселския проект Европа 2020 (който също трудно може да бъде наречен стратегически в очния смисъл на думата). Това че няколко богати европейски държави предвиждат висок дял на ВЕИ в енергийния микс и Европейската комисия залага такива стандарти за следващите седем години, съвсем не означава България да ги приеме безропотно.
Лошото е, че се компрометира самата идея за зеления растеж, както и много други идеи за реформи, иначе необходими и перспективни, но тотално девалвирани в очите на хората в резултат на неправилно разбиране или подражателско прилагане. А това води до следващата вълна от негативни ефекти, свързани с масово поведение.
Нежеланието или
неспособността да се аргументира
и разясни едно или друго решение, засягащо чувствителния въпрос за балансиране на интересите в обществото, разяжда в основите позитивното, кооперативно поведение на повечето членове на това общество. Най-тежкото бреме на нашето днешно (и очертаващо се) утрешно съществуване не е толкова немотията, а усещането, че ползите и разходите са разпределени неправилно и несправедливо. Нарочването на фиктивни виновници не върши работа – именно защото поражда зависимост от търсене на нови и нови такива, вместо от осъзнато и обсъдено с другите поведение за преодоляване на причините за проблеми. А оттук до идеята за спасяване поединично и за сметка на другите има само една крачка, която за съжаление мнозина правят, макар и с неохота.
Решението на енергийните ни проблеми не е в самоцелното производство на повече и по-зелена енергия, а в намиране на баланс между необходимите за възпроизводството на сектора приходи, реалните възможности на огромното мнозинство от българите и въвеждането на модели на разумно енергоспестяващо разходване и потребление. Лошата или съзнателно деформирана държавна политика отклонява хората от осъзнаването на тази единствено перспектива посока и ги тласка към егоистични решения, описани в добре известната теорема на гратисчията.
От друга страна, налагането на такава управленска линия и последващата обществена атмосфера
демотивира добрите
в лицето на тези организации (стопански и други), които искрено и разумно се стремят да подобряват работата си и да решават проблемите в сътрудничество с обществото и чрез диалог със заинтересованите страни. Като редови потребител на електроенергия, въпреки критиките, не мога да не отбележа, че напоследък има позитивна промяна. Ако преди пет години токът спираше по три пъти на ден, сега спира три пъти в седмицата и за по-кратко. Не ми прекъсват захранването на следващата сутрин след изтичането на срока за плащане, а първо ми изпращат любезно предупредително писмо. Опитват се да установят причините за нашите недоволства и жалби (каквито несъмнено има) и да ги решават на тази основа.
Ако един играч на полето на важни обществени потребности и интереси не бъде поощрен за усилията си, а напротив, бива системно нарочван за изкупителна жертва, зад която се прикриват много по-големи безобразия, логично е хората в организацията – от висшия мениджмънт до редовите работници и служители, да си зададат въпроса – струват ли си усилията?
Разбира се, държавата отдавна няма функциите да извършва жертвоприношения, нито дори да раздава едностранна справедливост. Но чрез своята стратегия, чрез политиките си и – не по-малко важно – чрез поведението на своите високопоставени служители, тя задава стандартите на масовото мислене и поведение. Вместо периодично да намираме мимолетен отдушник в поредната изкупителна жертва, много по-разумно е да вървим по трудния, но продуктивен път на открития диалог и компромиса с основателните искания на другите. Ние сме една прекалено бедна, прекалено малка и уви – прекалено разединена нация, за да си позволим друга опция.
Александър Маринов
