Президентството представи тази седмица поредния отчет на комисията по помилванията. Той звучи гордо – вицето Маргарита Попова не е опростила наказанието за греховете на нито един затворник през… август и септември. В този период са разгледани 91 молби на 67 осъдени лица. Общо постъпилите молби са 226, а сред молителите най-много са крадците, осведомяват от президентството. За милост молят и убийци, извършители на блудства, наркодилъри.
Няма лошо в инициативата на Попова да отчита тази дейност на всяко тримесечие. След пълната тъма в тази дейност при двата мандата на Георги Първанов, предшествани от подобна картинка при Петър Стоянов и Желю Желев, ходът е добър. Защо обаче ни се струва, че отказите на комисията звучат като нещо средно между хвалба и новина? Виновно в случая е не президентството, а масовият отказ от правосъдие, станал запазена марка на държавата. Толкова запазена, че превърна иначе законното право на милост от страна на трима държавни глави да изглежда като слагане на кръст на влезли в сила съдебни актове.
В резултат първата работа на влезлите в затвора е да напишат молба за помилване. Някои успяват, преди да са помирисали килията. Милост проси и Йордан Опиц, който гръмна три в едно – наркоман, крадец и насилник, готов да го прониже смъртоносно с отвертка. Според Попова той е отскоро в затвора и е рано молбата му да се придвижи. Пък и за помилване трябвало да има промяна у извършителя на престъплението – готовност да се интегрира в обществото, а за това трябвало време.
Бедни, бедни Опиц, вземи, че оттегли молбата! Ако излезеш променен и интегриран, ще трябва да оставиш рисуването на икони, да се надрусаш и да хванеш отвертката.
