Австриецът Феликс Баумгартнер скочи от ръба на космоса и стана първият човек, преминал свръхзвуковата бариера.
Но какво се оказа? В България още от 1957 г. се изпълнявали подобни стратосферни скокове. Имаме даже пет регистрирани рекорда. Българските скокове дори били много по-рискови, защото специални костюми не е имало.
Първият скок е осъществен от люк на бомбардировач. Човекът се е държал здраво при полета, маскиран като бомба. Самолетът се е издигнал на 11 200 м, след което люкът се е отворил и бомбата паднала. Лудият полковник Стефан Калъпчиев прави и други опити. При следващия му скок е катапултиран от самолет с помощта на пиропатрони.
Последният български стратосферен скок е бил от височина 16 хил. метра през 1966 година.
Значи нищо че сме малки, бедни и невзрачни, нищо че германци и холандци си забиват габърчетата на картата на Европа в нас, ние понякога скачаме. И то не зле.
Като говорим за стратосфера и космос, има един нашенец – Иван (Джон) Ночев, синът на Розовата долина, помогнал на американците… внимание! да стъпят на Луната. Това става на 16 юли 1969 г. и не е било възможно без Ванката (Джони). С изобретените от него уникални реактивни двигатели той осигурява плавното кацане на модула с космонавтите на Луната, а след това успешното им завръщане и скачване с очакващия ги в окололунната орбита космически кораб.
Е, и Ночев, както всеки българин, се занимал и със земни дела – купил си едно курортно селище в Калифорния с 23 къщи, апартаменти в Сан Диего, вили в Швейцария и Франция… И е бил личен приятел на губернатора на щата Калифорния Роналд Рейгън, станал по-късно президент, на сенатора Бари Голдуотър и други видни личности. А когато на 13 март 1991 г. в Сан Диего завършва жизнения си път, да го изпратят идват трима американски президенти: Картър, Рейгън и Буш.
Скачаме, това е!
Ако погледнем по-земно на скачането, първо ще ни хрумне за Стефка Костадинова, която няма надскачане. Още по-земно – това е героизмът на Ботев. Обвеян със слава, в сърцевината му има само обич и … наивизъм. Да скочиш ти с 205 души срещу световната Османска империя… б-р-р-р….
Е, скачахме и за демокрацията. Кой не скача, е червен – така викаха тогава сини агитки и караха хората в тролея да подскачат. Задните части на елтранспорта се друсаха като задницата на неоседлан кон. Напудрени баби – реститутки, вдигаха само бастуна за подкрепа – краката не ги държат.
Скачахме и на Орлов мост. Там през 1990 г. бяхме поне 1 000 000 души. Шестте платна на Цариградско бяха плътно запълнени – от креслата на Евлоги и Христо Георгиеви до ресторант Ропотамо на баира.
Сега скачат нашите деца. Кой в Щатите, кой в Европа. Някой каза, че студентите ни в САЩ били 50 000, а в Русия – петдесет.
Скачането обаче от героизъм, протест или прагматизъм се изроди в безумно хоби. В балконинг. Така се казва новата лудост, която обхвана и нашенските тийнейджъри в морските курорти от миналата година. За упражнението е необходима бутилка водка и висок хотелски етаж. Изпиваш водката, засилваш се през балконската врата и цопваш в басейна долу. На това ни научи един 18-годишен германец, който прекара ваканцията си в реанимацията. Не уцели басейна.
Жалко, но освен балконинга в тази държава вече никой не скача.
Например против:
Финансовата стабилност на хазната, плащана с нищетата на населението.
Минималната заплата, равна на цената на едно кръводаряване в Сърбия.
Обезлюдените и изпепелени от цигански орди села.
Двете пломби от здравната каса и направлението за кардиолог при сърдечна криза – за следващия месец.
Детските, които ще ни свият под 7 млн. души.
Пенсията, равна на бутилка уиски в чалготека.
Защо никой не скача?
Защо срещу синята и зелената зона, нащърбила интересите на 300 000 души, излязоха да протестират само тридесет?
Защо срещу монополно скъпите горива обикаляха в шествие 100 коли, при положение че в България има над 3 млн. возила?
Защо срещу неспирното затягане на колана, което вече ни спира дишането, никой не хрипти на площада?
Умора от дългия и като че ли безцелен преход?
Смяна на поколенията? Старите вече са обезверени, младите са още несигурни – въпреки примера на арабските пролети, организирани по интернет.
Мойсей обикалял 40 години из пустинята, за да може родените в робство да измрат, преди да заведе неробите в Обетованата земя.
Може би отговорът най-синтезирано е казан в една песен на Куку бенд:
Скачах срещу бодливата тел на несвободата,
а не скачам в името на надеждата.
Скачах по убеждение и по зададен сигнал.
Наскачах се. Бедните вече не могат да скачат.
nbsp;
*Бедните не могат да скачат е каламбур със заглавието на известния американски филм Белите не могат да скачат.
