На 29 октомври през 1914 г. е починал Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов, български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Яворов е един от най-големите български поети на 20 век. Първата му публикувана творба е стихотворението Напред във вестник Глас македонски. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – Гоце Делчев (1904 г.). На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. В 1909 г. издава мемоарно-есеистичната си книга Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902-1903.
Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание Мисъл. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга Мисъл и се превръща в неделима част от него, е поемата Калиопа. В кръга Мисъл той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява – той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански.
През 1901 г. издава първата си стихосбирка Стихотворения, чието второ издание от 1904-а е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – В полите на Витоша (1910 г.) и Когато гръм удари, как ехото заглъхва (1912 г.).
През 1910-а излиза от печат антологичната книга на поета Подир сенките на облаците, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, сравняван с този на Христо Ботев.
При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, съставена от девет души. Придвижва се по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала. Награден е с кръст За храброст.
Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелствува за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.
Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията в убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство. До края на живота си другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки. Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров.
