Както се казва, в историята драмата се повтаря като фарс. Нека си спомним първите драматични месеци след 10 ноември 1989-а, когато от двете страни на Кръглата маса представителите на партията държава и на току-що (по)родената опозиция се нападаха на живот и смърт, но зад това реалното противопоставяне имаше и ключов общ интерес – да се легитимират взаимно като единствените значими алтернативи. Днес наблюдаваме нещо подобно – засилващите се взаимни атаки на ГЕРБ и БСП, които не ни казват нито нещо ново, нито нещо съществено, всъщност имат за цел взаимното легитимиране с цел елиминиране на системната и най-вече на хипотетичната извънсистемна опозиция. Политическите им различия, за разлика от спорещите страни през 1990 г., са минимални и това е обяснимо – върхушките и на двете партии са част от едно и също начало, те произхождат от амортизирания , безплоден и вече вреден елит на прехода, превърнал се във вкопчила се в благата на властта котерия. Но понеже наближават избори, а публиката е все отегчена и недоверчива, е нужно шоу. Като това с така предложения референдум, по който вече стана ясно, че двете партии нямат принципни различия.
В тази
бутафорна улична свада
nbsp;
някои привидяха завръщането на двуполюсния модел и дори обявиха ГЕРБ за голямата дясна партия на България поне за следващите шест-седем години. Защо точно за шест-седем, а не за четири-пет например, не е ясно, но това са подробности. По-важно е дали наистина политическият живот ни е съобщил важни новини, които ние, недостатъчно наблюдателните, сме пропуснали, или някои привиждат двуполюсен модел там, където няма нито модел, нито полюси.
Съгласен съм, че когато се използват доста (умишлено) изхабени у нас понятия като ляво, дясно, двуполюсен модел (което не е тъждествено на двупартиен модел), е нужно уточнение. Голямото недоразумение идва обаче не от самите думи, а от това, което се вижда зад тях. У нас се е наложило напълно невярното и манипулативно твърдение, че съдържателна (от гледна точка на предлаганите политически решения) разлика няма, а разграничаването е единствено в етикетите, в произволното самообозначаване на партиите и в самоосъзнаването на техните избиратели.
Вярно е, че в първите години на прехода противопоставянето по оста комунизъм – антикомунизъм и свързаното с него биографично партийно-политическо самоопределяне имаше съществена тежест. Но то вече не играе съществена роля. Противно на някои твърдения
у нас класи вече има
nbsp;
(макар и не в каноничния марксистки смисъл) и все повече хора определят политическото си действие (или бездействие) на основата на класово обусловения си интерес. Разделението на бедни и богати, обусловено от наследствени, образователни, професионално-квалификационни, териториални и етнически фактори, е тук и ще играе все по-голяма роля в българската политика. Може да изглежда, че отношението към БСП е вододел между българското ляво и дясно, но това важи за не повече от 20 на сто от избирателите. А те няма вечно да решават изборите. Ще ги решават – неизбежно – хората, които гласуват в защита на своя интерес, а не вярвайки, че Дядо Коледа или Торбалан съществуват.
Именно в тази област се намира големият дефект на днешната българска политическа система – не по-малко от три четвърти от избирателите, които в системата на социално-икономическата стратификация са разположени от ниската средна класа надолу, нямат автентично политическо представителство. Българските политици, с малки изключения (не на партийна основа), искат да са богати, работят за интереса на богатите и в този най-важен смисъл на разделението – как се разпределя общественото бреме – са десни. Предвид начина, по който го схващат и правят, бих добавил –
примитивно-десни, вредно-десни
nbsp;
Защото защитават привилегиите и печалбите на богатите, но не и тяхното автентично дясно призвание и дълг да носят по-голямата част от бремето, което не се изчерпва с плащането на по-големи данъци, а означава преди всичко морален, лидерски пример. Неслучайно в развития свят колкото си по-богат и по-властен, толкова по-строго те съди обществото, а у нас действа алтернативният принцип за кокошка няма прошка, за милиони няма закони.
Двуполюсният модел означава не разделение на левскари и цесекари, нито нашата махала срещу вашата махала, а оформяне на политически субекти, които изразяват по относително точен и честен начин тези две противопоставящи се крайности в класовите интереси.
Както е известно, има и неполюсен, или консенсуален модел, който залага не на противопоставянето и взаимното държане на крайностите, а на диалога на интереси в по-сложно, многомерно политическо пространство. Но това изисква други традиции, култура и обществени връзки, затова освен в скандинавските страни трудно можем да открием действително работещи негови прототипи.
Българският политически елит и системните български партии решиха, че пишман-стратегията да баламосват мнозинството от бедните, а всъщност да служат на едно крайно ограничено мнозинство от богати, ще работи вечно. Затова в този си вид са обречени. Преобладаващата част от българите не ги припознават като изразители на техните интереси, не им вярват, не вярват, че искат и могат да се променят. Партиите, най-вече ГЕРБ и БСП, знаят това, затова не само не се опитват да привлекат нови избиратели, а точно обратното – стремят се да ограничат политическото участие до тези среди, които поради наивност, инерция или клиентелистки интереси се очаква да ги подкрепят и на следващите избори. За по-нататък никой не мисли.
ГЕРБ и БСП имат интерес да
се припознаят взаимно
nbsp;
като полюси на някакъв двуполюсен модел само поради примитивната логика, че в такъв модел няма място за трети, четвърти и прочие полюс, т.е. за конкуренция. В името на елиминирането на конкуренцията, което според тях е гаранция за запазване на властта (респективно, за влизане във властта), те са готови да се престорят на всякакви. Оттук идва и елементарното експлоатиране на опозицията ЕНП – ПЕС, които, разбира се, не са никакви полюси. Всъщност гневните тиради на Бойко Борисов срещу лявата БСП няма да му спечели статута на десен полюс, нито детско-заядливите филипики на Станишев по адрес на дясната политика на управляващите няма да разширят кръга на хората, които вярват, че БСП е лява партия. Защото все повече българи разбират, че от това читалищно театро нищо не произтича, особено що се отнася до представителството и защитата на техните интереси. Малцина са тези, които още не разбират, че не може да има двуполюсен модел с големи минуси, а може би по-точно казано – с две големи нули.
Особено подвеждаща е тезата, че БСП не само е водещата лява политическа сила в момента, то и винаги ще бъде такава, нещо повече – без значение каква точно политика предлага. От няколко години социалистическата партия не събира мнозинството от гласовете дори на хората, които се самоосъзнават като леви (почти 60 на сто от българите), да не говорим за тези, чиито интереси ги тласкат наляво.
Именно
липсата на лява политика
nbsp;
докара БСП дотам, че подкрепата за управляващите пада бързо, а тяхната стои като закована в хербарий. Също толкова безплоден е съветът, който вероятно някой нашепва на Бойко Борисов, че като громи БСП, Станишев и ПЕС, това му гарантира десните гласове или дори ще го превърне в олицетворение на десницата. И ГЕРБ, и БСП биха имали някакви шансове за бъдещето, само ако започнат да правят добра и ясно адресирана политика. Но това, съдейки по всичко показано досега, не е нито по възможностите, нито по волята им.
Напразно у нас се говори с такова пренебрежение и досада за ценностите и идеите. Те съвсем не са отвлечени или безкрайно разтегливи неща, а представляват квинтесенция на интересите в обществото. Няма как да накарате хората дълго време да вървят срещу своя интерес, жертвайки всичко заради интереса на властимащите. Няма вечна димна завеса. Да не говорим за още по-важното обстоятелство, че отново ценностите и идеите могат да ни предложат път за обединение и солидарност по онези малко, но съдбоносни въпроси, където няма и не може да има полюси.
Александър Маринов
