Редуването във властта на партии с различна (дали идеологическа?) окраска, но с приблизително еднаква страст за злоупотреба с обществените ресурси се превърна в най-големия политически и екзистенциален проблем след 1989 година. Въпреки падащия рейтинг на ГЕРБ, който вероятно ще продължи да се плъзга надолу, опозицията на четвъртата година от мандата не изглежда никак убедителна. Това значи или че Бойко Борисов е някакво политическо чудо, или че избирателите не виждат достатъчно добра алтернатива.
По същото време преди четири години на небосклона вече беше изгряла ярката опозиционна звезда на ГЕРБ. През ноември 2008 г. партията вече водеше в социологическите проучвания с около 5% пред БСП. През ноември 2004 г., пък отново в предизборни условия, подкрепата за социалистите бе почти двойно по-висока от тази за управляващите от НДСВ. Доколко реализираха тази подкрепа на изборите през следващото лято е отделен въпрос… Няма нужда от припомняне и ентусиазма, който царското движение предизвика през 2001 година.
А сега – въпреки растящото неодобрение към властта, този път българинът изглежда необичайно скептичен към навлеклите опозиционни дрехи. Какво става?
Очевидната истина е, че избирателите претръпнаха. Те си изпатиха от политическите лъжеалтернативи повече, отколкото от целия произведен и изпит менте алкохол в годините на прехода. И затова, логично, преоткриха извода, до който още Бай Ганьо беше стигнал: всички са маскари. След падането на тоталитарния режим политическите идеологии бяха използвани като леснозаменяеми евтини обвивки на мухлясала стока. Днес изненаданите от това, че РЗС е консервативна партия, че ГЕРБ е лидер на десницата и най-крупният представител на ЕНП в България и че въвелият плосък данък Станишев беше избран начело на ПЕС, са малцина. Политическият нихилизъм се е вградил до такава степен в общественото съзнание, че и да се появи прилична алтернатива на статуквото, тя ще падне жертва на електоралния скепсис.
Миманс в червено
Основният претендент за властта извън самите управляващи е БСП. Партия, която преживя тежка загуба на последните парламентарни избори, а след това загуби и президентските. Въпреки това в червените висини не последваха промени, а Сергей Станишев вече кара фаталната си 13-а година начело на орехавяващите червени редици. Време, което е напълно достатъчно да се слее напълно с партията. Както и да се обгради с верни хора, чийто статут е почти толкова бетониран, колкото беше навремето този на членовете на Политбюро. Единствено превратаджийските амбиции на бившия президент Георги Първанов бяха в състояние да предизвикат по-сериозни вътрешни рокади – доколкото те се случиха изобщо.
Що за опозиция може да бъде партия, която оставя непромененото си старо ръководство, въпреки червения картон, който ясно му показаха избирателите? През 2009 г., под управлението на сегашния си лидер, социалистите взеха около 750 хил. гласа – с почти 400 хил. по-малко, отколкото на предишния вот. Червените трябваше да направят промени най-малкото и за да избегнат асоциациите с тоталитарното си минало. Вместо това те избраха да чакат поредното управление на страната да се провали. Нещо като да чакаш противника да си вкара автогол и така да спечелиш мача. Е, противникът рита и към собствената си врата, ама чак дотам?
Иначе БСП наистина има по-рафиниран облик от този на ГЕРБ и разполага с повече личности от управляващите. За съжаление европейското признание за нейния лидер стои малко като руж на хамстер.
България на Меглена
Другият основен заподозрян, че е алтернатива на властта, е партията на Меглена Кунева. Личността на бившия еврокомисар наистина има потенциала да привлече сериозна подкрепа. Наблягането върху антисистемни послания и лансирането на утопията, свързана с овластяването на гражданите, обаче далеч не е откриване на топлата вода. Управляващата партия също навремето беше на страната на гражданите и бизнеса – и срещу бюрокрацията. Бореше се и със закостенялата политическа система и статуквото… Е, пребори се…
Притеснителното е, че поне засега Движение България на гражданите не артикулира икономически послания – освен чисто политическото либерално говорене от онзи тип, който се рееше още по царското време. Но след НДСВ хората се научиха да разпознават по-добре политическите мехури, а пък след световната криза – и икономическите. Иначе и без да го казват от партията на Кунева, на хората им е ясно, че управляващите имат греди в очите. Ясно е още и че е много по-лесно да критикуваш в опозиция, отколкото да управляваш добре в последна година от мандата.
Още не е пред обществото програмата на новата партия, но впечатлението досега е, че част от обещанията, които движението даде, са трудно изпълними. Въпреки че вероятно влизането му под една или друга форма във властта тепърва предстои, романтичният момент, в които Кунева изглеждаше реалната алтернатива, още не дошъл.
Алтернатива в турско синьо
Неавтентична опозиция е и ДПС. Тук властта на лидера е още по-неоспорима, отколкото при социалистите. Партията си остава затворена и няма особени амбиции да разширява влиянието си извън малцинствата. Показа го и изтикването на преден план на темата за Балканската война. Въпреки вота на недоверие, които инициира, партията на Доган гласува заедно с ГЕРБ избора на новия ВСС. Тя беше с управляващите и за изпращането на съдия Венета Марковска в Конституционния съд. През годините ДПС показа, че не изпитва срам от близостта си с мнозина от съмнителните строители на съвременния български капитализъм. То не даде внятни обяснения пред обществото нито за отношенията си с Мултигруп, нито за останалите олигарси, зад които стоеше. Но неговата основна политическа специализация е въжеиграчеството и кукловодството, а не предлагането на алтернативи.
Синята трагикомедия
Тежката драма на СДС и ДСБ свидетелства за едно банално правило в политиката – когато решиш, че неучастието във властта те устройва и единствената ти перспектива е да си професионална опозиция, чергата под краката ти може да изгори по-бързо,отколкото предполагаш. Никой не си прави илюзии, че двете партии могат да управляват самостоятелно, но дори и участието им в каквото й да е правителство като малък партньор вече изглежда малко възможно. С аргумента за принципни различия СДС и ДСБ изглеждат почти равноотдалечени от всички останали партии в парламента. Въпреки че вършат и много полезна работа, двете партии възприемат престоя си в политиката не като занимание с делнични неща като борбата за властта. Те са застинали в аристократична поза, в която великодушно посочват кривиците на управляващите. Проблемът е, че това положение устройва само хората по партийните върхове и предизвиква корозия на по-ниските етажи, когато там осъзнаят, че пътят нагоре е прекалено стеснен или направо запушен.
Газираният национализъм
И от драматичните десни сюжети преминаваме към комедийните с националистическо-каламбурен привкус. Търсейки политическата алтернатива на ГЕРБ, тук е най-малко вероятното място, на което ще я открием, ако ще да си носим факла като Диоген Синопски.
Такава не предлага нито Волен Сидеров, чието обръщане на политическите позиции може да бъде сравнено само с това на Бойко Борисов. Осанката, бекграундът и пробивността на Слави Бинев също твърде много напомнят за министър-председателя. След поредица от обезличаващи коалиции и тежко разцепление не е напълно ясно и какво е останало от ВМРО. За Националния фронт за спасение на България извън Бургас се знае твърде малко – освен че е на собственика на телевизия СКАТ. За Димитър Стоянов и майка му Капка Сидерова, чиято партия има запазено място в националистическия зарзават, пък се знае прекалено много. Включително неща в личен план, които можеха да си останат тайна.
Иначе никой не е в състояние да съперничи по популизъм на българските националистически партии. Доказа го през седмицата и Атака с настояването си Кърджали да се преименува на Дуловград. Наскоро властта безскрупулно иззе ценно поле на изява на патриотарите, променяйки позицията на България за членството на Македония в Европейския съюз.
И така, управляващите нямат особени причини да са недоволни от опозицията. Съмнително е, че тя ще съумее да извлече максимума, а и дори оптимума от протестния вот. По-сериозният проблем е, че малкото разлики между нея и властта съдействат за делегитимирането на политиката. Което е парадоксално, защото почти няма друг начин, освен участието в нея, по който обикновеният човек може да промени обществото си. Така порочният кръг, който започва с недоверието на гражданите към партиите и продължава с превръщането на политиката в убежище за кадри със съмнителен морал, се затваря.
